Мечта
Сега ще ме издават, но кой ще спосорира?
Хартията е просто неразрешим проблем
и книгопродавачи почти не се намират,
в България поезия отдавна не четем.
Ще хвърля тази своя Муза поетична,
започнах да старея, за проза съм узрял,
сюжети ми предлага туй време динамично -
кой колко е откраднал, кой колко е изпрал...
Но как пари авансово ще ми даде Съюза,
парите стари свършиха, а той е още нов?
Ще трябва да се върна при евтината Муза -
не съм ни Раймънд Чандлър, ни Богомил Райнов!
И стихове да пиша е едничката надежда,
с която всеки пишещ навярно е роден -
за тази стихосбирка, която произвеждам,
едно шише с ракия да купя някой ден!
Бедност и талант
Да бъдеш беден! - Господ повелява -
талантът се роди с бедността,
не го венчаят преживе с пари и слава,
а после го венчават с вечността.
Но само бедност, белег на таланта,
венчае уморената ми плът,
с насежда, че духът ще стане пламък
и песните ми все ще се четат...
а как е сладка тази скрита гордост,
за мен да каже някой пишещ брат -
той писа талантливо като Лорда,
макар че беше като лорд богат!
Мистерия на българските гласове
Кой на гласовете дава сила,
кой ни кара - пеем ли, да плачем?
И звездите бихме покорили
само с "бела, бела съм юначе"!
С песен по небесните пространства
тръгнаха дори и "два овчаря" -
от Кубрата тръгнаха да странстват
чак до Желя - личе да намерят...
Исках песента им да послушам
и да зърна тези "два овчаря" -
първи пее, втори плаче, душо...
Трети пише, че били мистерия!
На моите зложелатели
Зли демони със образа на хора,
закичени с човешки имена,
повярвайте, бях смазан от умора,
да опрощамав вашата вина.
Погаврихте се с бедната ми музи,
замеряхте със камък моя стих...
превърнах се в мъдрец от Сиракуза
и толкоз много злоба ви простих.
Простих аз даже хъклената завист,
която ви измъчва всеки ден -
добрият Бог със завист ви наказва,
а с опрощение наказа мен.
Живях за обич, не за отмъщение
и ще ви дам накрая прост урок -
недейте вярва в прошката на гения,
прощавам аз, но не прощава Бог!
Из "Музите са уморени", 1995 г.
Моят Пегас проговори
Не ми посочвай ти за пример
нрава на влечугите.
или че трябва да постъпвам като тях.
Аз конче съм все пак!...Крачето ми е счупено,
ала не коленичих и не пропълзях.
Аз просто казах, че
веднъж превия ли гръбнака си,
ще стане навик да се влача между вас.
Да славословя глупостта ви, да се кланям
за шепа зърно - дажби за един Пегас.
Ще цвиля, ще куцукам,уж в галоп,
покрай кобилките,
ще вея грива оредяла пак по здрач.
А, ти, стопанино - поет, не се умилквай -
дори и хром, аз търся по-добър ездач!
И да прескочим с него
всички тия сиви делници,
и да ме храни не с овес, а със талант.
И да съзра враг във вятърните мелници,
но в мен да не съзира само Росинант.
Защото зная пътя аз
и аз ще му посоча -
къде през Лета да прецапа някой ден.
Да спрем до изворчето горе, до поточето,
да пийне той, да напои и мен.
Да види всички голи нимфи.
Те да му се радват,
че куц Пегас постигна своите мечти...
Все пак съм твоят истински Пегас и трябва
да станеш моят истински ездач и ти!
В подножието на Парнас
..Замислен и бавен, слизам по хълмна живота, който е вече зад мен.....
Петър Караангов...
Не слизай от хълма!
Над този хълм със своя сърп луната.
Пожъна в мрака милиард звезди.
Животът на звездите - безвъзвратно кратък.
Те в подстъпите към върха угасват. Сега или преди.
Спаси ги от забравата!
Тя заличава без остатък.
Дар Божи, рима, ритъм, суета.
Нали и с куки, и с ченгелчета от Свети братя.
Големите Поети на България надмогнаха смъртта?
Те скачаха в реката Лета...
Ти отсреща чакай! -
Белязан от Паисий - преди нас.
Да водиш всички Седмочисленици в мрака.
Да бдиш с перо на пропуска последен.
В подножието на Парнас.
Недопустимо стихотворение
...Главата ми ще падне на гърдите ти-
отсечена от меча на въздишките...
Любомир Левчев
И аз не бях готов да те забравя!-
Жена със името "Любима".
Това бе връзка най-недопустима.
Оставих те... Но ти не ме останяш.
едно ключе от пощенска кутия.
отклюбен е опасен спомен.
И номер ням на връзка телефонна.
И как жадувам пак да се напия!...
Ще мина сам под свода на дъгата.
Неутолима моя жажда!
От "следлюбов" ли мъката се ражда?
Не съм щастлив. аз син съм на тъгата.
Така се умопих да те жадувам.
Не зная кой е по-виновен.
излишто календарче с телефони.
И оня гълъб, който ме ревнува.
Въздишка. Стон. Реката на забравата...
усещам как надвисва меча.
притискаш ти гравата ми отсечена.
оставяш ме...Но аз не те оставям.
Няма коментари:
Публикуване на коментар