неделя, 28 март 2010 г.

Из "Тридесет и четири сонета за Исус Христос "(Йордан Ватев)

Поет
Не ме е страх от смърт, от мрак, забрава,
с една любов в мен диша вечността,
Бог даде ми небесна красота,
по милостта Му имам дух и слава.

Нашепнатото в моя стих остава.
Бог каза ми: "Предай го на света!"
Живях години в бедност, самота,
но всеки миг Исус ме вдъхновява.

Той пази ме от болести, злини,
Със Светлина изпълва мойте дни,
с добрите мисли пътя ми полива.

Той слиза в неочакван миг при мен.
Душите ни в една прегръдка слива,
запалил с обич огъня свещен.


Копнение
Исусе,сила дай на мойто слово
да преобърне грешните души,
духът ми тъжните да утеши,
да ги рoди за свят живот отново.

Не искам милостта Ти наготово,
да бъда Твой слуга ми разреши.
светът от зло, от злоба се руши,
от облаците сипе се олово.

Умират хора в глад и самота
забравили за Теб и любовта.
Потъват стъпките им в тъмнината.

О, Боже, спри очите си над тях,
покой, храна им дай със светлината,
да не живеят смазани от страх!


Очистване

Изметох пясък, прах и паяжини.
Затворих здраво външната врата.
Пое ме Ти в света на любовта,
издигна ме над планините сини.

В тресавища се гърчех от години.
Ти даде ми да зърна мъдростта.
Във книгата на твоя кръст чета,
прескочил съм морета и лавини.

Ти греховете ми превърна в сняг.
Пред мен е пролет, светлина и злак.
Гласът Ти благ в сърцето ми дълбае.

Не се боя от бури и мъгли.
Обичаш ме, душата ми го знае.
Над стъпките ми вишнев цвят вали.

Kъм Спасителя
И в езерото огнено да падна
щом ти си с мен ще мина миг отвъд,
ще сложа пак глава на Твойта гръд,
не ме очаква вечност безотрадна.

Душата ми за слава не е жадна,
Презрях света - пари и власт, и плът.
Не ме примамва никой кръстопът.
Не, нямам скръб, ни участ безпощадна.

Ти даром даваш - даром давам аз.
Не плашат ме ни вихри, зимен мраз.
Вървя напред и викам Ти: "Осанна!"

Един приятел! Колко съм богат!
От бедността прашинка не остана.
за другите съм стар, а с Теб съм млад!

Желание

Не се заглеждам в ярките лица -
фалшивите платна на красотата.
Те крият в цветовете на летата
стрелите зли на гордите сърца.

Не ме омайват грейнали слънца,
ни есенните багри на листата.
Живея си в света на самотата,
в стаята влизат птичите перца.

Към Тебе гледам, обич моя тиха!
Очитеми ми вселената откриха
в лика Ти благ, в прободени гърди.

Ти знаеш болката от всяка рана.
измамата не ще ме победи
щом само Ти в живота ми остана!

Любов
Реве тълпата зла: " Пусни Варава!"
Къде са близките през този час?
Забравиха ли кроткия ти глас?
Отказаха ли се от Твойта слава?

Страх многолик сърцата им сковаха.
омразата люлее ги в захлас.
Това сме хората, без жал за нас
доброто сторено във миг минава.

Да ни спасиш Ти даде си кръвта,
за нашите души прие смъртта.
Безпримерна е жертвата велика.

пред Теб се спират всички векове.
Не идват други думи на езика.
Любов на Бог, която ни зове.

Молба
Исусе мой, над мене спри очи
и погали Ме с милостта си вечна!
Не търся аз планетата далечна,
във твоя поглед вечността личи.

Сърцето ми не може да мълчи.
Вълна не ме завлича, пяна речна.
Душите плачат в мъка безчовечна.
Кой смъртен може да я заличи.

Ти само носиш радост и утеха.
Царе - всевластници не ги отнеха.
Ти на Голгота победи смъртта.

Стори от светлината лъч да взема,
да пламне пламъкът на Любовта,
към твоя Дух пътека да поема!


Чуй ме

Пази Исусе, от злини човека
затворен в този лицемерен свят.
Водица дай увяхналият цвят
да разцъфти на слънцето полека.

Към планината посочи пътека,
където сухи листи не димят
и пъстрите ехидни не пълзят
вестителки на смърт от памтивека.

Ти бедните спаси от глад и студ,
от мъките на тоя плен нечут,
в сърцатата им вдъхни живот, надежда.

Смири царете в пищната им власт,
вкороните жасмин да се оглежда
не сухи листи от отровен храст.


Решение

Над миналото спуснах гилотина.
Отрекох се от земни красоти.
Не прося вън пред мраморни врати.
Не стъпвам в нарисувана градина.

Земята скрита мъдро ще отмина.
В очите ми брилянтът не блести.
Не търся заградени широти.
Гърмят тръби със звук на мандолина.

При теб оставам. Мир и тишина!
Ти Истина си, Дух и Ведрина!
Пази , ме Боже, в Твоята прегръдка,

до Извора пресвят ме отведи
от живата вода да глътна глътка,
за нов живот сърце да се роди!

Гълъбът
Бял гълъб идва сутрин на балкона,
трошичките оставени кълве,
очакван гост по дъжд и снегове
без златна дреха, скиптър и корона.

Разлистено дърво му е подслона.
Задухат ли свирепи ветрове
за помощ няма кой да призове
и спира се зад каменна колона.

Виелица ли, вятър ли завие
зад милостта Ти спираме се ние
и чакаме да мине злият час.

Ти обещал си ни любов, опора.
Не може да зъглъхне Твоя гла:
"Очаквам ви, елате братя-хора!"



За автора:

Йордан Ватев е роден на 7-ми март 1933 г-в София. Внук е на Стоян Михайловски и правнук на Иларион Макариополски. Доктор е на философските науки. Дълги години е преподавал реторика в различни висши учебни заведения в страната. издал е книгите: "Писмото - диалог на чувствата" ( 1991), "Огледало по пътя" - сентенции ( 1992), "Басни" (1992), "Съвременна реторика" (1993), "Графология - почеркът говори" (1994), "Отвъд самотата - сентенции (1993), "Катедатата - сонети (1996), "Чашата в ръката ми гори" -седем сонетни венеца (1998). превел е от френски "Книга на мъртвите на древните египтяни" (! во изд. 1982;2-ро изд. 1996). Негови стихове - хайку са публикувани в сп. Пробуда" и "Орфей" (1991-1993)

четвъртък, 11 март 2010 г.

Мигове (Емилия Казанджиева)

Аз съм земя

Аз съм земя, земя която чака
добрите семена да приюти
и вятър да впреде в житата
във слънчев ден немирни да кълнят.

Аз съм земя, земя с много люляк
и сини облаци в съня ми бягат,
но пролетното наводнение
съня ми нощем не смущава.

Аз съм земя, земя която дава
живот на пътища, на извори - слънца,
земя която себе си раздала
е най-богата земя.


Видение

Повярвах на видение прекрасно
и дълго-дълго то над мене бдя,
небето бе неизразимо ясно,
вълните в огън и брилянт обля.
Видях ги аз в ладията бяла
по-лека от цветец неразцъфтял,
всевластна птица в щастие замряла,
цветист поток ги с аромат залял.
Пътуваха на изток волнокрили
добри и чисти, с огнено сърце
и радост горда, оптимизъм, сила
напираха във бодрите ръце.
внезапна буря - черна и коварна,
вълни се пръскат с ярост, без покой,
стихия -странна, зла, до болка страшна,
всесилен,всепогубващ, див порой.
Но те са двама в лодката, която
ги носи в син, безбрежен океан
и тук е извоюваното злато,
и тук е техният кристален блян.

Събудих се, не досънувах този
сън-приказка така желан, познат,
окичен с бели и червени рози,
за мое откровение признат.

Букет латинки, мак и диви ягоди

Букет латинки, мак и диви ягоди,
поръсен с бисерни води на хладен извор
сбрал пеперудената свила кадифяно-палава
и аромат неповторимо ясен.

Букет латинки, мак и диви ягоди
за улиците, с камък бял постлан,
за тънещите дворове в зелена пяна,
за покривите със слънце върху къщите заспало.

Букет латинки, мак и диви ягоди
и косите ми когато след напрегнат ден
се връщам, в ръцете ми когато те посрещам,
възглавка щом заспивам под звездите.

Кой стъпките ми гони

Кой стъпките ми гони
под напъпилите вишни
измития паваж в зелени облаци
със мен да раздели,
да тича с мен,
да тича с мен безмълвно,
за да повярвам
и в необичайността?
Кой гони моя сън
да набере от него белите кокичета
и да попие пулсиращата светлина?
Кой неочаквано и някак много бързо
за пръв път като слънце
ме целува в утринта?
Кой облаците и мъглите
в миг раздухва?
Кой лумва пламъци
като звезди и минзухар?
Кой ме оттърсва от праха излишен
и дава ми криле за огън и борба?
Кой стъпките ми гони
под напъпилите вишни
с вика на стръкчето трева
подава ми ръка?
В друго вярвам
както във безсмъртието,
а може би това е Пролетта.

Младост

Бяла пролет над бистри води,
перуника - небе разцъфтяло,
топла, мека земя целуни
моите стъпки и леки, и палави.

Ветре буен и млад, отнеси ме
както сееш добри семена,
като млада трева да поникна,
като ябълков цвят да зъфтя.

Миг-летяща звезда ще ме носи,
перуника - ще тръпна в захлас,
капка синьо небе, песен бяла
да останат до сетния час.

Минзухори

Мечтаех си да ме открадне мъж любим,
зад себе си на коня да ме върже
и да препусне с мен нашир и длъж,
чак до зората изгрева да търсим.

И да препускаме сред здравец и бръшлян
за късче синева, за капка вино,
вековни буки в старата гора
за нас да спускат своите балдахини.

До изворчето тихо да се спрем
да пием с шепи, а да бъдем жадни,
да бъдем омагьосани с копнеж
и някак си неимоверно млади.

За мен си свил гнезденце от листа,
за теб съм изтъкала черга щарена,
обувките събуваме отвън
и тихо съпваме по незабравата.

На тази наша първа звездна нощ
сред горска зеленика, мъх и ягоди,
сред този мирис на треви и бор
да чуем песента на минзухарите.



За автора
Емилия Казанджиева е родена в София. Два пъти магистър - по машинно инжинерство и по счетоводство и контрол. Десет години работи като конструктор и 20 като икономист и главен счетоводител. Омъжена е, има дъшеря и син. Владее два езика - италиански и руски и е работила над 10 години с италиански и руски фирми като преводач. От ученичка пише и участва в изявите на художествената самодейност. Нейното хоби е дизайна, сладкарството, музиката. Водещ на телевизионни предавания. Само съпругът е един и завинаги - житейски принцип на автора.