Но внезапно насреща му връхлетяха с устремна бързина две момчета на колела и го изтръгнаха от дълбокия му унес.
Беше задминал дома си. Знаеше, че там го чака баба му, която го наглеждаше докато родителите му отсъстваха от града. Тя беше малко глуха и говореше високо, защото й се струваше, че никой не може да чува. Момчето я обичаше и за разлика от домашните ми, които се оттегчаваха от нейните нескончаеми бъртвежи, не му омръзваше да я разпитва за миналото ѝ.
Той почти не помнеше дядо си. Беше узнал, че дошъл от Анадола – добър и обичлив старец, чиято ислямска вяра по някакъв странен начин бе приела омекотените черти на християнството . Веднъж, когато разярени бандити прогонили от съседното село няколко християнски семейства, той беше заръчал на жена си да им приготви легла и ги прибра за няколко дни у дома си и при свои близки. Боян още го помнеше да стои на припек пред къщата с лула и броеница в ръцете.
Оженил се за баба му,християнка, която не поискала да си смени вярата и живели дълги години щастлив семеен живот. Този разказ го трогваше дълбоко и събуждаше копнеж по недостижимата любов. На него все му се струваше,че за да я достигне на човек е нужна голяма сила, която да разчупи оковите на страха и враждата. Може би това чувство го караше да се спира понякога пред вратата на къщата, където живееше Джина.
Мълчаливо и тихо момиче,тя се подчиняваше на строгия си баща – правоверен мюсюлманин заселил се наскоро в града.
Той обаче не подозираше, че дъщеря му понякога дълбоко в сърцето си се молеше на страдащият бог, който най-добре щеше да разбере сърцето ѝ.
* * *
Когато бяха малки те не знаеха за своето съществуване, ала мислеха едно: “ Къде ли е моята звезда,сега?” А когато се срещнаха се оказа, че вече са заедно…усмивката на момичето се отразяваше в искрящите очи на момчето.. Ходеха на училище и пътят им се сливаше с улиците, които ги разделяха. Един ден отидоха до реката тайно от близките си. Тя влачеше бавно водите си под слънчевата мрежа от светлина и навяваше тъга. Хванаха се за ръце и се погледнаха.
- Спомняш ли си онази песен за ловеца, който хванал една красива птица, а тя се замолила да не я убива, защото нейният любим изостанал от ятото поради счупеното си крило? – Боян погледна към небето и зарея погледа си нагоре.
Разбира се, аз дори плаках когато нашата учителка я изпя за пръв път. – отвърна му момичето – Дори се запитах как ли се е погрижила за него.
В песента не се казва нищо.
- Това е така, защото важното , което трябва да се знае е нейната среща с ловеца и смъртта.
Вървяха мъчаливо с бързи стъпки. Когато стигнаха края на улицата, която се раздвояваше и водеше към техните къщи, Джина се затича към дома си.
И Боян повече не я видя. В училище тя го избягваше , но ако го мернеше хвърляше му погледи крадешком. Страхуваше се от баща си и от слуховете на роднините. Така изминаха години , които постепенно разделиха двете деца. Любовта, която тлееше в сърцата им чакаше добър момент да вземе преднина. Но времето беше решило да спре …то търсеше начин да влезе в синхрон с безкрайността.
* * *
Арката засводяваше потъмнелите мраморни плочи, които водеха към обширно предверие с градина от напъпили храсти и зелена трева. Високата кула отсреща бавно отмерваше времето – големият ѝ часовник методично и тъжно отчиташе всяка минута и навяваше хлад и тъга по изминали години. Макар и с цъфнала градина, дворът изглеждаше занемарен, а самият манастир – запустял. Не се виждаше никой наоколо и всичко глъхнеше в тишина. Настоящето и бъдещето се сливаха в едно – безмълвие и покой постепенно успокояваха ума и завладяваха духа. Все пак, младият мъж очакваше да срещне някой . Чувстваше се малко уморен от дългия път и от надеждата да открие онова, което търсеше.
Огледа се още веднъж и пак не видя никой. Ослуша се минута-две – пълна тишина. По едно време му се стори,че е дочул шум от вода и се запъти натам. “Чешма в двора” – каза си той и продължи навътре. Но колкото повече навлизаше, толкова повече се отдалечаваше от неясния шум. Помисли си, че е объркал посоката. Огледа се отново. Сега пък му се стори,че проскръцна врата. Този път реши да не мърда, а само да чака. В него се надигаше вълна на зов, на надежда – оставаше само някой да го долови. Отново се ослуша – гробна тишина. Дори полъха на вятъра не разлюляваше клоните, не се чуваше и шумоленето на листата в двора. Започна да губи представа къде се намира. Не, това беше свято място. Тогава постави торба на земята и коленичи в молитва. Все по-силно чувстваше нечие присъствие, в гърдите му напираше радост и неусетно от устата му се отрониха благодарствени слова.
Постепенно дворът започна да се залива в сияйна светлина. Стори му се,че чу зад себе си стъпки. Младежът продължи да се моли без да се обръща. И пред него изплува кротката фигура на старец с тояжка в ръка, лицето му грееше от приветливата му усмивка и весели сини очи, които го гледаха с много любов и топлина. Носеше избеляло черно расо и голям дървен кръст на гърдите си. Светлината не преставаше да струи от любовта, излъчваща се от цялото му същество.
Младият човек не смееше да вдигне глава от страх да не загуби видението и смирено стоеше .
- Чаках те, синко – отрони слова старецът и лицето му грейна още повече.
– Стани.
Момъкът изправи смело глава и с възторг посрещна бащинската усмивка на мъдреца. Стори му се, че сънува и преди да се изправи се огледа наоколо. Всичко си беше на мястото – само старецът кротко го наблюдаваше.
- Благодаря ти ,отче ,че ме намери – промълви младият мъж и като му целуна почтително ръка, стана. Не беше способен да говори повече. От голямото вълнение гласът му се загуби и потъна в музиката, която зазвуча в ушите му. Нежни вибрации, галещи слуха му нашепваха съкровените си тайни.
Старецът го поведе през тясна странична алея към шума на течащата вода. Младежът погледна смело натам и се зачуди,че бе минал покрай нея без да види пътеката. Изглежда се бе събудил от дълбок сън и сега жадно дишаше свежия въздух на водните струи. Наблизо имаше дървена беседка и светият старец се насочи към нея. Гостенинът се спря да пие и водата вля магнетична сила в тялото му, просветли всяка фибра на съзнанието му.
Това беше манастира св. Тома. Още през 1-ви век придружен от търговец апостол Тома бе пропътувал дълъг път до Индия.
Нежните вибрации загъхнаха и отстъпиха на омайната песен на жизнената енергия, прославяща душата в земния ѝ път.
- Готов съм, отче – каза той и пристъпи към беседката.
Светецът поклати глава.
- Зная, че си готов. Дълъг път те чака. Добре си се запътил към източните земи – оттам са дошли нашите корени. Изпратиха ме да ти кажа само едно нещо.
- Кое е то , отче?
- Ще намериш това, която търсиш, ала ще преминеш през много изпитания. Страданието ще те промени изцяло и ще изпълни сърцето ти със сияйна светлина. Чак тогава ще видиш онзи, който те обича най-много и той ще те дари със сърцето си.
Младият човек поиска да попита още нещо, но погледът на светеца го спря. Вместо това каза:
- Дълъг път ме чака, отче. Трябва да вървя. Благодаря ти за хубавите думи.
Понечи да стане, ала старецът го спря:
- Първом, ела да хапнеш и да починеш. После ще те съпроводя.
И ненадейно за възрастта си тръгна към една от килиите на манастира.
* * *
Боян напусна манастира при изгрев слънце. Това, което се случи с него от предишния ден окрилеше и стопляше душата му. Неизвестността на търсенето го бе напуснала.
Сега знаеше какво му предстои и беше готов да посрещне всичко, което стоеше на пътя му. Не се съмняваше, че ще получи подкрепата на светците. А пред него се простираше само пътят – онзи, който пораждаше всевъзможни изненади и предизвикателства, докато го научи да вярва в себе си.
Слънцето току-що бе запалило лъчите си и осветяваше върховете на планината, събудила се от сън. Синьо-зелени върхарите, къпещи се в бели пухкави облачета, сочеха скрити незнайни светове в небесата и загадъчно се усмихваха. Родопите се събуждаха за новия ден с песента на славеите и припкането на сърни и елени. Веселието започваше от изгрев слънце и продължаваше до късна вечер – една симфония от звуци и песни славеше божия син.
Музиката на Орфей – повелителят на земното царство зазвучаваше в ушите на посветения и му пренасяше послания от вечността.
* * *
Бурята го настигаше и той бързаше да стигне селото, чийто ниски кафени покриви се бяха смирено сгушили в подножието на планината. Прогърмя глухо, после тресна нейде светкавица и раздра гладкото синьо платно.
Облаци не се виждаха, ала те се спуснаха изведнъж и се сгъстиха бавно и скоро щяха да зацапат светлата синева. Гърмежите се усилваха придружени с режещ звук и тътен, който утихна, за да набере нова сила и да огласи наново пространството. Някаква страшна и незнайна мощ сякаш се бе събудила , раздразнена в своята дрямка и сега се надигаше с рев, за да разтърси зловещо небосвода. Застрашително, настъпателно се пробуждаше тази първична сила в стремежа си да излее своя гняв в грохот и сълзи.
Гърмежите затихваха, ала дъждът се усилваше. Пътеката за селото се виждаше вече наблизо – още малко и щеше да се спусне по нея. Спря се за миг и погледна назад – клоните на дърветата се олюляваха мокри и му кимаха ведро.
И ето нагоре – потъмня цялото небе свъсило вежди и търсеше начин да спре гнева си: там се беше скрил поваления звяр. Радост го обзе от победата и той извика високо и весело:
- Хей! Какво ти стана? Уплаши се, а? – махна с ръка и продължи надолу. Селото го чакаше притихнало зад гората...
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар