...Бъди добър!-
Като усмивка на дете,
като събуждането на цветята,
като изгряващата мирна синева...
Бъди добър до гроб и по-нататък!
Признание ли, казваш?
След това...
Бялата скала
Под бялата скала орлицата остана
да търси своя повелител непокорен.
След гордия орел трепти крилата сянка
и всичко туй слез век ще се повтори...
Под бялата скала за тебе кой ще чака?-
Неискрен стих и обич изоставена...
Забравени очи ще те разпитват в мрака -
любов ли търсеше душата или слава?...
Една сълза недоизплакана у тебе
ще се търкулне в пътя си далечен -
на любовта от извора вълшебен
до този стих, изстрадан и човечен.
Зад челото ти ще се сплитат нови възли
и върхове недостижими ще те мамят,
и оня връх на Богевата възраст
над тебе пак ще пада с тъмна сянка...
Но ти за нищо на свете не се предавай!
Настъпи час крилата да изпиташ.
Отсам или отвъд скалата на забравата?
или се блъскаш или я прелиташ!
Птица в пещерата
Човекът започна да броди замислен
от сутрен до вечер самичък в гората.
Нарамва топора и тръгва по изгрев,
а се връща се с празни ръце в пещерата.
Изпърха ли птица там горе с крилете,
той спира и жадно подире й гледа.
Захвърли топора, размаха ръцете
и сякаш че птицата пърха у него...
Кагато се върне при другите хора,
дочува в гърлата стаено ръмжене
и няма за него местенци край огъня,
и късче месо му подхнърлят с презрение.
През зимата, секнат ли песните птичи
и студ се промъкне през вълчата кожа,
докато след плячката другите тичат
,той сам в пещерата дълбае с ножа.
Те вечер поглеждат към него навъсено -
той камъка милва, говори му тихо...
Веднъж зад гърба му дойдоха на пръсти,
с топора на слерия гняв го убиха.
Стопи се гневът и видяха тогава,
щом спряха да пърхат у нето крилете,
че птица на камъка бял е оставил
и тя в пещерата на мрака им свети.
Щурци в тревата
Когато пишат онези музика,
с която нощем зоват и страдат,
в небето тънка следа се спуска -
сълза небесна в гнездото пада.
Гълъб изпърха там, сова кресне,
окото божие се затвори
и звънва в мрака незрим оркестър,
гнездо заспива, просветва корен...
Щурци в тревата! - това е вечност,
а всичко останало е забрава.
Не знам какъв е краят предречен
и как оракулът си го представя.
Звездица мъртва в небе заспало
и взрив и пламък над гроб отворен?...
Зная със сигурност само началото -
щурци в тревата, гнездо и корен.
Лов на сърни
Свенливо става утрото,
когато планината хвърля
среднощната си дреха натежала.
Под зачервения клепач на слънцето
покълват
цветята на заспалите желания...
Но ето, че отеква
първият безумен изтрел
и падат шапките на боровете островърхи.
от ръкава на мрака див гълъб излита
и под изгрева кървав уплашено пърха...
А сърната лежи
и от двете огромни зеници
иде кроткия упрек за подла измяна.
Къде е оня скок с писледна силица,
след който стъпки на човек и вълк да няма?
В свенливото разсъмване,
под знака на сълзата,
под сведеното и безмислено димящо дуло
движенията грациозни се разтапят
и планината пак намята тъмно було...
Запомни ли, сърце, ония слепи изстрели
в гнездото си, привидно защитено?
В нощта на безразличието гълъби излитат
и никат изгрева на болката у тебе.
Островът на любовта
Навярно помниш дунавския остров,
към който някога въртях веслата?
Сега съм тук и пясъкът е още
от двадесет и четири карата.
Извивката на тънкото ти тяло
ревниво този пясък е запазил.
В огромното сребристо огледало
проблясват пак потънали елмази...
Зелена моя, плаха и учудена,
на този остров исках да останем-
вълна да плиска,птици да се будят
и като тях да пърха любовта ни.
Сега съм тук, нарамил автомата,
и островът след миг ще се превърне
в един безумен остров на войната,
от който ме очакваш да се върна.
Из "Дом за гълъби"1989г.
Есен
...Безутешна Богиньо на моето Аз...
Христо Черняев
Всяка есен, Богиньо, се връщам във къщи.
"Адски унила. Безбожно тъжна!"-
Утешавам те с чаша уиски.
Ученик. и студент.
абитуриент. абсолвент.
аз се връщам от Сан франциско.
всяка есен, Богиньо, аз се връщам във рая.
Аз, твоят блуден син, се покаях.
и заставам в музея пред Него.
Бивш артист. И атлет.
Даскал бивш. И поет.
Аз се връщам от Сан Диего.
всяка есен, Богиньо, се връщам при тебе.
Детство и младост в теб съм погребал.
В"света троица" паля две свещи.
еретик. Богослов.
Декадент.Философ.
Аз се връщам от Будапеща.
Всека ден , Богиньо, се връщам унила.
твоите златни коси да помилвам.
Да нашепнеш последната песен.
Песимист. И зевзек.
Алтруист. И човек...
Падащ лист от свищавската есен.
Читалищният театър
На Димитър Шишманов
Театър читалищен - минало свято,
читалищно детство, читалищен свод.
удавена чапла в крайдунавско блато -
"завод за живота" строи моя род.
Сто кръчми - пред сцена, сто кръчми - зад
сцена...
Къде сте, чеда на Шишманов сред нас?
Поникаха в нощния бар Мелпомена-
там всеки "спектакъл"се плаща на час...
Но ето, възкръсна той чичко Театър
и в царската ложа Европа седи.
Салонът кипи, полилеят се клати -
аплауз, аплауз, както преди.
Такава искрица, от мрака спасена,
по целия свят нито зърнах, ни чух.
Сто кръчми-пред сцена, сто кръчми - зад
сцена...
На сцената горда - свищовския дух!
Сърцето на Алеко
На Първолета прокопова
От раждане до днес вървим, сестрице,
две крачки още, изстрел, после стон -
до къщата с онази стъкленица,
където с тебе бяхме на поклон.
Две крачки само трябва да направим,
да скочим през двучетровия зид -
да идем до Чикаго и до Прага,
и до Париж, алеко да е гид.
Но как да тръгнем утре без сърцето
му,
не можем ли да си го пренесем -
от камъните древни на Калето
до бялата звезда над Витлеем?
Как стъпките на всичките убийци
със стих от този свят да заличим?...
след толкоз много смях и стари
вицове
пред туй сърце поне да помълчим.
И да признаем тихичко, сестрице:
аз бях бохема, ти-аристократ,
но нямаме сърца за стъклениците,
а за лозниците на своя град.
Из "Бялата чапла" 2005 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар