събота, 19 септември 2009 г.

Корейска поезия (Ким Дон-Мьон)

Ким Дон-Мьон

Моята душа

Моята душа е езеро, греби в него.
Ще прегърна бялата ти сянка,
като нефрит ще се разбия в твойта лодка.

Моята душа е пламък на свещ,
затвори вратата.
Ще трептя в копринението ти поли и тихо
ще изгоря докрай, без нищо да остане.

Моята душа е пътник
посвири ми на флейта.
Под луната ще слушам и дамотно
ще изпращам нощта си.

Моята душа е падащо листо,
Пусни ме да поспра за малко в градината ти.
Щом духне вятър, аз пак като пътник, самотен
ще те напусна.

Родна реч

Ти имаш неизчезващо ухание,
Ти имаш музика от злато.
Ти имаш гнездо, което е ключ на вечната мисъл.
Ти имаш невидима слава, която сега ще се роди
кано комета.

Ти си тиха като градина.
Ти бушуваш като океан.
Ти шептиш като бриз.
Ти сънуваш
като девица.

Ти си нашата невеста.
Ти се нашата съдба.
Ти си нашето дихание.
Ти се всичко наше.

О, моя любов, моя надежда, защо е така...
Вместо да измием краката ти с благоуханни масла,
вместо да сложим на шията ти златна огърлица,
постовяме върху гравата ти венец от тръни,
венец от тръни ти поставяме...
О.моя любов, моя надежда, къде по света е така...
Защо сме толкова тъпи?Защо сме такива глупаци?

Но ти няма да ни изоставиш.
О, моя любов, моя надежда, докосни с устни
ушите ми.
И след това ми се закълни, закълни ми се.

Бананово дърво

Кога напусна родината си?
Беден е сънтя ти, бананово дърво.

греща е носталгията към южните страни.
Душата ти е по-самотна и от монахиня.

Ти си страстна жена, жадуваща за дъждеца.
Видя от извора вода и я изливам върху краката ти.

Сега ношта и студена.
остани до възглавнизата ми.

С радост ще ти стана роб,
хайде да скрием нашата зима
в краищата на твоята провесена пола.

Няма коментари:

Публикуване на коментар