Пътят на надеждата минава винаги през пустинята (Румяна Русева)

Етюди
Как можем да наречем незнайното в нас, дълбоко скрито в сърцето и потопено в мрака на миналото, изпълнено със страхове ,неверие и безкрайна самота. Миналото, която ни оплита в мрака на спомените за очакването и безнадеждността. Как можем да извадим онова скрито съкровище от този мрак на лъжи, фалш и суета? Да осветим закътаното ъгълче в душата си и да опознаем незнайния бисер в сърцето си – бисера на любовта и надеждата, на радостта и светлината.
Радост, радост, радост и мир пеят в душата ни щом запалим небесните искри на надеждата, една камбанка смирено свела главичка, запява със звънливото си гласче за незнайното в нас, за светлия бисер в сърцето,за словото дало живот на духа ни, за светлината осветила ума ни и прогонила мрака, за вярата и любовта!

Завръщането
В пустинята, където нищо не се виждаше ,освен кървавочервения залез зад хоризонта,беше невъзможно да се продължава по-нататък. Умората обхващаше натежалите тела на пътниците и те падаха изнурени за миг, за да поемат отново по дългия, равен пясъчен път.
Потта струеше от лицата и дрехите, а дъхът им вече не достигаше. Младият дервиш погледна събрата си- доста по-възрастен от него и рече:
- Да намерим, братко, място за по-дълга почивка. Ето там, до онези дюни. Слънцето залязва зад тях и съвсем скоро ще се скрие. Да съберем сили и да използваме нощта, за да вървим по-бързо. Току виж жегата през деня ни умори съвсем. Възрастният му спътник погледна към дюните, после към слънцето и присви очи , устните му бяха пресъхнали. Водата им бе привършила. Пустинята се простираше и вече оставаше зад гърба им .
- Това са последните мили от тази земя , където човешки крак не е стъпвал. Утре сигурно ще срещнем камилари докато стигнем до долината. Бог да ни закриля дотогава.
И като се задъха спря за малко. Момъкът също забави крачките си и се огледа още веднъж, Пясъкът се разстилаше кафяво – черен надлъж и нашир. Краят му не се виждаше. Небосводът правеше огромен купол, искрящ в синкаво –червени багри, които се размиваха в настъпващия мрак. Нощта се очакваше да бъде спокойна и хладна, но пясъкът пареше под краката им.

Една незнайна сила тласна момъка напред. Стори му се,че някой го върна назад към спомените, които като филмова лента се заредиха на фона на настъпващия здрач.
Не беше се връщал в родния си край от години. Не искаше да ги брои точно колко – може би бяха изминали цели седем години. Родил се в китната долина на Тракия, в едно село до Родопските планини, където живееха турци, помаци и българи животът му премина в търсене на истината. Какъв беше точният му произход до ден днешен не му беше ясно, но се считаше за българин. За него националната или етническа принадлежност имаше значение само когато се изправяше срещу несправедливостта на насилието на една раса или народ над друг. Но благодарение на християнската си вяра, той рано осъзна ,че е син на Всевишния и му беше лесно да следва Неговата воля. Само така можеше да спре борбата в себе си и постигне хармонията, която търсеше.
Още от детските си години страдаше от конфликтите , на които беше неволен свидетел. Ставаха детски свади, семейни побоища, етнически стълкновения. В него имаше и българска и турска кръв, която го тласкаше да търси помирение. Веднъж учителят по история му рече:
Зная,че си добро и умно момче. Вземи тази книга и я прочети. Това са стихове от велик индийски философ и поет.
Никога не беше чувал за Кабир и сикхите. Те събудиха в душата му копнеж да търси отговорите на въпросите, които го вълнуваха. Едва по-късно научи,че основоположниците на сикхизма са имале съдба подобна на неговата - със съзнанието за неопределена етническа принадлежност, която те определили като нова. Тези негови чувства нямаше да получат характера на осъзнато поведение, ако не се бе появила Джина в неговия живот. Той не обичаше големците, които се гордееха с богатството си и подтискаха бедните, особено ако бяха от друга етническа група.
След като семейството му се премести в града пред него се разгърна една по-сложна картина на човешките взаимоотношения.Там сякаш конфликтите се изостряха на национална основа. Политическите амбиции се обединяваха с религиозните и водеха война срещу другостта.

* * *

В селото, където почти всички бяха бедни и контрастите не толкова дълбоки се приемаше неофициално мисълта за единния Бог- Баща и Майка на всички народи. Джина беше станала невинна жертва на религиозен фанатизъм, често използван от някои политически кръгове за постигане на свои икономически и национални интереси.

Зная,че си добро и умно момче. Вземи тази книга и я прочети. Това са стихове от велик индийски философ и поет.
Никога не беше чувал за Кабир и сикхите. Те събудиха в душата му копнеж да търси отговорите на въпросите, които го вълнуваха. Едва по-късно научи,че основоположниците на сикхизма са имале съдба подобна на неговата - със съзнанието за неопределена етническа принадлежност, която те определили като нова. Тези негови чувства нямаше да получат характера на осъзнато поведение, ако не се бе появила Джина в неговия живот. Той не обичаше големците, които се гордееха с богатството си и подтискаха бедните, особено ако бяха от друга етническа група.
След като семейството му се премести в града пред него се разгърна една по-сложна картина на човешките взаимоотношения.
Там сякаш конфликтите се изостряха на национална основа.

* * *

В селото, където почти всички бяха бедни и контрастите не толкова дълбоки се приемаше неофициално мисълта за единния Бог- Баща и Майка на всички народи. Джина беше станала невинна жертва на религиозен фанатизъм, често използван от някои политически кръгове за постигане на свои икономически и национални интереси. Пророци или учители - те всички тънеха в забвение или неразбиране. Много от тях бяха избити или отпратени. Никой не вярваше да дойде Спасител, ала в същото време го очакваше.
За кой ли път.... Пътят през пустинята даваше надежда...Като че ли бе вчера, когато тръгна на далечен път. На екрана на нощта картините на спомените не спираха...

* * *
Всички си разотидоха и само двата големи свещника останаха да горят и да осветляват тъмния амвон хвърлящ сянка върху излъскания под. В дъното притихнали почиваха светците , вдигнали в мир тънки китки за благословия. Тъжните им съсредоточени очи потъваха в светлината на мълчанието, нарушавано от време на време от самотните стъпки на закъснял посетител.
Стаило дъх момчето продължаваше да седи с кръстосани нозе на пода. Струваше му се,че е изгубило връзка с реалността,пренесено в един непознат за него свят, ала близък нему с покоя и тишината. Постоя малко така, после полека стана, оттърси праха от панталона си и бързо без да се обръща, закрачи към изхода. Миризмата на тамян и свещи все още пълнеше ноздрите му, успокояваше дишането му. Тежките врати се отвориха и отвън го посрещна светлината на деня – небето- лазурно синьо му се усмихваше, от слънцето струеше щедра топлина – тя обгръщаше и галеше плещите на момчето. То засмяно погледна нагоре и махна на ято чайки, стрелнали се внезапно над камбанарията.
Минаваше пладне и по улицата не се виждаха минувачи. Чу се гласът на бозаджията , който обичаше да събира децата около себе си. Момчето разсеяно погледна нататък и издрънка дребните монети в джобовете си.
Помисли малко и се отказа. Вместо това тръгна към дома си. Днес му се случи нещо необичайно и искаше да остане сам със себе си. Преживяването го караше да мълчи и размишлява. Чувстваше се посветен в някаква тайна и не искаше да я споделя с никого. За да не наруши сключения обет. Героят на нашия разказ, когото ще наречем Боян - Аша, вървя дълго без да се спира по най-обиколния път за къщата, където живееше. Измина целия път потънал в себе си.
Очите му блестяха и разливаха мекия си кадифен цвят върху мургавото му лице. В душата му звучеше тайнствена и неясна музика, галеща слуха му, щом се заслушваше в нея.
Аша беше кръстен християнин още с рождението си и родителите му редовно го водеха по празниците на черква. Майка му често се кръстеше,когато искаше да се предпази, а започваше ли да се моли за нещо, молитвата ѝ ставаше така гореща и силна,че понякога езикът и ставаше наразбираем. Баща му обичаше да чете една дебела книга, наречена Библия и му разказваше за съдбата на Моисей, цар Давид и Соломон. Трудно му бе да разбере, защо Исус Христос е трябвало да умре на кръста и все си мислеше, че такъв човек не е заслужавал такава участ. Макар,че не всичко разбираше, така както баща му го разказваше, малкият попиваше всяка негова дума. И словото зрееше в душата му като неузрял едва набъбнал плод.
Като малък, Аша обичаше да се усамотява и често търсеше начини за това. Любимото му място беше могилата извън града, а понякога и опустялата църква. Сутрин рано преди изгрева на слънцето, той вече тичаше нагоре към хълма и гледаше върха, облян в позлатата на ранните лъчи на утрото. А вечер наблюдаваше разгарящия се оранжево-червен здрач.
Понякога се губеше с часове да проследи някоя невестулка и ѝ помагаше да нахрани малките си. Или дълго търсеше с поглед случайна птица в небето, после умихнат облак, който да му намигне и поздрави. Тогава му се струваше,че го завладява неописуем екстаз, едно преживяване , което никой не можеше да изкаже...
Днес изпита същото усещане , ала този път то бе придружено от тайнствен мистицизъм и загадъчност. Сякаш портретите от стените му бяха открили само за миг част от невидимия свят, на който той искаше да служи. Бяха му дали някакво откровение, което той не разбираше с ума си, ала чувстваше в душата си. Желаеше да потъне в това усещане с цялото си същество,да се вслуша отново в онзи глас,идващ от дълбините на неговото сърце, заливащ го с неизразима нежност и любов. Така заслушан в себе си Боян, да го наречем за по-кратко с християнското му име, не усети как отмина бащината къща и продължи надолу по улицата,чийто край отвеждаше извън града. (Следва)