Ролята на изкуството - път към себепознанието и истинската любов - литература, драма, фотография, изобразително изкуство. Творчески портрети. The role of art - the way to self-knowledge and true love - literature,theatre, art and music. Authors
понеделник, 23 ноември 2009 г.
събота, 21 ноември 2009 г.
Песни за вечния живот (Аспарух Вангелов)
За вечния живот
По идея на Свищарова
Към вечния живот небесен
пътят за мене не е лесен.
Църквата ни учи грижовон...
Въпросът звучи съдбовно.
Завист и алчност надделяват,
кражби, войни терор създават.
срещу тях бием тревога,
че хората забравят Бога.
Боже, човека в мене възкреси!
от греховете смъртни ме спаси,
че добрите мисли и дела
убиват и злото кат' стрела.
Осъзнаване
по идея на Свещарова
Годините текат кат часове,
а в душата се крият страхове.
Стареем, отлитат дни от нас.
Вървим бързо към сетния час.
Накрая в Ада или в Рая,
къде ще бъдем - аз не зная.
Отровени сме от грехове,
Така ли е в други светове?
Аз вече истината осъзнавам.
Обидите от другите прощавам.
Желая себе си да обновя.
отбягвам злото и не се гневя.
Спрях да използвам вече завистта
и нейната сестра - алчността.
Говя съмнението далека.
На душата ми става по-леко.
Красотата на душата
Ако не дам нищо на света,
при мен не ще доъде пролетта!
Ако на ближния не помагам,
то Бога и христа не познавам.
Нек летя в зенита на Любовта!
Любовта е на Бога Мъдростта.
Тя премахва завистта, алчността.
По-дилна е от Ада и смълтта.
Душата ми ще е красива,
мъдра, чиста и правдива.
Вред ще почеждавам трудности.
Лесно ще извайвам личности.
Обратно-
ако спра всякакво движение
и в сърцето ми няма горение,
ако мечтите на станат творение,
за мен не ще има избавление.
Душата си да не нараня,
греховете си ще отстраня!
Ще я облека във вечна младост
да живея в щастлива старост.
Още за Вечността
Вечността е без начало и без край.
В тази вечност е небесния Рай.
Времето е без измерение -
Вечността е без сравнение...
Какво оцелява накрая?
Делата остават в безкрая...
Те са изявите на вечността,
на любовта и на мъдростта.
Какво крие още Вечността?
Там царува нравствеността.
На първо място е човечността.
Тя осветява хуманността.
Човекът е вечна свръхсъщност...
приема физическа смъртност
като начало на безсмълтност.
Божият Дух му дава вечност.
Възмущение
Древните свещенни книги
на правят никога интриги.
Човекът, казват, бил венец
и в приподата творец!
От него лъха творческа изява -
изява на духовната проява.
Знанието му е безценен дар.
осветява пътя му кат' фар.
Бог със съзнание го е дарил,
но удпехът го е заслепил...
Противно на Всевишния
граби и убива ближния.
Своите страсти не обуздава.
Руши и смърт все създава.
Той мисли за думата вечност,
ако е алкохолна течност...
Е, ценен ли е този венец,
като убива със свинец?
Природна грешка ли е той?
Кой може да му каже:"Стой!"
Стремеж
Повтарям мисли стари:
"искам любовто с любов да взема.
Обичта с обич да превзема."
Апатията обич не търпи.
Носилието в ужас се крепи.
Не трябва да съм празнословен.
Без дела съм недуховен.
обич с радост съединени,
раждат мисли вдъхновени.
Ако към ближните духът ми броди,
ако живея с техните несгоди,
с техните радости,болки, беди -
тогаз ще видя Ангелски следи.
Дано сърцето ми в радост тупти!
Духът ми високо да лети!
Любовта да стане Божествен дар -
от завист и алчност сигурен цяр!
За автора :
Аспарух Вангелов е роден в с. Камен, Великотърновски окръг през 1828г. Има висше педагогическо образование. Завършил е руска филология с втора специалност философия. Работил е като учител, дериктор, инспектор по просветата към Министерството на културата. Има диплом за квалификация в Моска за управление на училищата и културните учреждения. Има над 46 години трудов стаж. В тези години влизат и преподавателската дейност в Софийската духовна семинария "Св. Йоан Рилски" и др. от 1990 година пише стихове като първата му стихосбирка е "Размисли и вълнения" от 2007 г.
По идея на Свищарова
Към вечния живот небесен
пътят за мене не е лесен.
Църквата ни учи грижовон...
Въпросът звучи съдбовно.
Завист и алчност надделяват,
кражби, войни терор създават.
срещу тях бием тревога,
че хората забравят Бога.
Боже, човека в мене възкреси!
от греховете смъртни ме спаси,
че добрите мисли и дела
убиват и злото кат' стрела.
Осъзнаване
по идея на Свещарова
Годините текат кат часове,
а в душата се крият страхове.
Стареем, отлитат дни от нас.
Вървим бързо към сетния час.
Накрая в Ада или в Рая,
къде ще бъдем - аз не зная.
Отровени сме от грехове,
Така ли е в други светове?
Аз вече истината осъзнавам.
Обидите от другите прощавам.
Желая себе си да обновя.
отбягвам злото и не се гневя.
Спрях да използвам вече завистта
и нейната сестра - алчността.
Говя съмнението далека.
На душата ми става по-леко.
Красотата на душата
Ако не дам нищо на света,
при мен не ще доъде пролетта!
Ако на ближния не помагам,
то Бога и христа не познавам.
Нек летя в зенита на Любовта!
Любовта е на Бога Мъдростта.
Тя премахва завистта, алчността.
По-дилна е от Ада и смълтта.
Душата ми ще е красива,
мъдра, чиста и правдива.
Вред ще почеждавам трудности.
Лесно ще извайвам личности.
Обратно-
ако спра всякакво движение
и в сърцето ми няма горение,
ако мечтите на станат творение,
за мен не ще има избавление.
Душата си да не нараня,
греховете си ще отстраня!
Ще я облека във вечна младост
да живея в щастлива старост.
Още за Вечността
Вечността е без начало и без край.
В тази вечност е небесния Рай.
Времето е без измерение -
Вечността е без сравнение...
Какво оцелява накрая?
Делата остават в безкрая...
Те са изявите на вечността,
на любовта и на мъдростта.
Какво крие още Вечността?
Там царува нравствеността.
На първо място е човечността.
Тя осветява хуманността.
Човекът е вечна свръхсъщност...
приема физическа смъртност
като начало на безсмълтност.
Божият Дух му дава вечност.
Възмущение
Древните свещенни книги
на правят никога интриги.
Човекът, казват, бил венец
и в приподата творец!
От него лъха творческа изява -
изява на духовната проява.
Знанието му е безценен дар.
осветява пътя му кат' фар.
Бог със съзнание го е дарил,
но удпехът го е заслепил...
Противно на Всевишния
граби и убива ближния.
Своите страсти не обуздава.
Руши и смърт все създава.
Той мисли за думата вечност,
ако е алкохолна течност...
Е, ценен ли е този венец,
като убива със свинец?
Природна грешка ли е той?
Кой може да му каже:"Стой!"
Стремеж
Повтарям мисли стари:
"искам любовто с любов да взема.
Обичта с обич да превзема."
Апатията обич не търпи.
Носилието в ужас се крепи.
Не трябва да съм празнословен.
Без дела съм недуховен.
обич с радост съединени,
раждат мисли вдъхновени.
Ако към ближните духът ми броди,
ако живея с техните несгоди,
с техните радости,болки, беди -
тогаз ще видя Ангелски следи.
Дано сърцето ми в радост тупти!
Духът ми високо да лети!
Любовта да стане Божествен дар -
от завист и алчност сигурен цяр!
За автора :
Аспарух Вангелов е роден в с. Камен, Великотърновски окръг през 1828г. Има висше педагогическо образование. Завършил е руска филология с втора специалност философия. Работил е като учител, дериктор, инспектор по просветата към Министерството на културата. Има диплом за квалификация в Моска за управление на училищата и културните учреждения. Има над 46 години трудов стаж. В тези години влизат и преподавателската дейност в Софийската духовна семинария "Св. Йоан Рилски" и др. от 1990 година пише стихове като първата му стихосбирка е "Размисли и вълнения" от 2007 г.
вторник, 3 ноември 2009 г.
Лаура Шанон (Музикален клип)
Лаура Шанон - известен учител по танцово изкуство и ритуали, провежда семинари по цял свят. За повече информация виж: http://www.laurashannon.net/
Океанът на любовта (Румяна Русева )
Отчаяние
В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.
Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.
Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?
О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.
Раждане
Една жена съзря отвъд смъртта
и с блеснали очи се устреми
към светлина –
Ала не стъпила добре
подхлъзна се за миг,
огледа се натам
где брегът на океана
се виждаше едвам...
в мъглата...
И тя тревожно се озърна...
Сянка бледа се промъкна в нощта –
Боже, що ли бе това? –
Странно и безформено –
но не ужасно,
а смешно –
създание прекрасно,
изгубено в света..
–Накъде сте тръгнали? –
се осмели да пита тя,
трепереща.
–За коя земя?
–Не знам. – отвърна то
и тъжно запита:
–Тука ли е долната земя?
Аз съм сам само.
-Хайде с мен! – засмя се
пътуващата в мрака,
и протегна си ръката.
Но внезапно нещо в нея се отля –
И съществото се превърна
в прелестна жена.
-Я каква съм аз била! –
зарадва се то.
И не видя
как пада другата жена,
ударила глава в една скала –
кръв потече под коси,
разпилени в миг на болка
и стенание –
при раждането на деня,
дарил света със светлина.
Ответ
Спъна се в мрака
и плахо попита :
-Кой си ти?
Един непознат
глухо
промълви :
- Чаках те в тишината..
А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
-Ти ли си оня,който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?
И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание...
-Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ..
Тогава той отвърна ù:
-Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен,сив
и съм тук да кажа тез слова:
-Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света.....
Сълзи
Безброй неизплакани
сълзи –
сълзите
в човешките сърца
се сбраха
в моята душа
и тя се сгърчи в скръб
и неизказана тъга.
Мъката напира
и сърцето ми тежи,
а в двете ми очи
се сбират
неизплакани сълзи.
Но те се стичат бавно,
бавно
и струйки капят
по лицето.
Проговарям тихо
и словата ми се чуват
в нощта едвам:
-Не мога повече
да гледам
тъжните очи
на детските души....
Една сълза
самотна се стече
по лицето
на самотника,
протегнал си дланта :
-Дайте ми петаче –
глас помоли ме
в нощта.
Нежност
ме обгърна цяла
и една
надежда
прогони ми страха,
а в очи ми засия
утринна звезда.
Топлината на лъча
освети студа -
а звездата ми
изгря – разтвори се
в човешките сърца.
Бедняк прокуден
далече от дома
ми се усмихна плахо,
плахо с тъга...
Тогава
ме погледна ти
и внезапен порив ме заля
да те прегърна
и да видя
Любовта ти към света.
Чаках те да бъдеш с мен
Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -
И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;
А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;
И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...
Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках
Младостта е вечна
Застанала пред него,
сърцето ми замира
и умът ми спира от вълнение,
и като птичка пърхаща с крила
искам да летя , летя..
Зная младостта е вечна
и винаги ще бъде с мен
щом в сърцето блика песен.
Мечтите ми са ярки,
а полета висок,
и духът ми морен
вика с пълен глас:
-Не мога повече,
не искам в този час
да бъда в капана
на неизвестността -
там страстта ме плаши
поробена в страха..
И останах с поглед
вперен
към звездите,
без теб в тишината,
ала с мечта една –
да се срещнем в Любовта,
като истински съпрузи
отдадени на Вечността.
Казват, "Ще си отиде той,
друг ще дойде може би"...
Но знакът на съдбата остава
Нейде горе, записан в небесата.
А Господарят в Любовта,
отсякъл е : " Един те чака,
но кой ще бъде той
съдът кармичен ще разкрие,
щом делата ти открие.."
Платили ли сме с дела
достойни?
Готово ли е
нашето сърце
да приеме годеника
в тези светове?
И ето, аз го чакам
да се върне,
зная, че не съм сама..
И как бих могла, когато
в бурята съм с Приятел,
Възлюбеният Господар
на Вечността.
Той дава ми надежда,
освобождава ме
от чувство за вина
и от окови на страха.
Дава свобода как да избера,
как да стигна щастието,
в безкрайната космическа игра...
Далече
В този свят на неизвестни
далече от живота на духа,
объркани мечти, дела в смут
понесоха се на война със
сиянието на дъгата озарена
от небесната съдба...
Там далече, някъде в нощта
на живот объркан от греха
пътува моята душа сиротна,
сама.- тя броди сред океана
на смъртта и вика ме безспир:
=Къде си ти? Изгубих се, ела!
Вик злокобен се понесе,
Измъкнаха се твари бедни
в нищета, за да заглушат гласа
на моята душа....и те шептят:
- Тук няма никой!
Всички сме в калта тръгнали
на пиршеството на смъртта...
Прониза ме студът и сърцето
ми замря...останала без сили ,
без лъча сведох аз глава,
но със затворени очи започнах
да броя: едно, две, три...
докато изгрее светлина...
Спусната дъга от небесната съдба
ми постла пътека в нощта...
В сияйна нощ без страх от самота
Тръгнах сам сама в света,
Търсех да открия своята душа...
Там в далечината възглас долетя:
- Чакам те,ела!
Очаквах таз война да спре.
Очаквах светлина след дълга битка
на победа –животът победил страха!
По пътката постлана
на небесната съдба
две сърца събрани с вълнение
откриха
единството на своята душа...
Океанът на любовта
Любовта на океана
в нощта ме пази...
И питам се :
“Защо ?”
И ето силните вълни
ме подемат към върха.
Житейската борба ме кара
в битка да посрещна
лице в лице смъртта.
А тя ме прави неуверен…
и тревожен,
по-чувствителен
и по-нищожен.
И прегърнат в страдание
да си спомня с топлина
приятелство в океана,
дарило ме с воля за борба.
И се почувствах птица
лекокрила – светла
и свободна;
Ала стигнала небето
гълъбица
спусна се с вик,
за да дари сърцето си
в нощта.
И тя попита:
– Нима си този,понесъл
моята съдба?
Отвърна ù тих глас:
– Да, чакам твоята усмивка.
Ела с мен в нощта.
Видя тя умиращ гълъб в храста:
Жив ли бе все още? –
отчаяно се завъртя,
осъзнала,
че гълъбът не е успял.
И скръбно установи смъртта му,
с внимание не я дари – умря,
паднал в шубрака на нощта,
гълъб тъжен не приел от нея
свободата...
Из стихосбирката "Океанът на любовта",2009
В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.
Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.
Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?
О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.
Раждане
Една жена съзря отвъд смъртта
и с блеснали очи се устреми
към светлина –
Ала не стъпила добре
подхлъзна се за миг,
огледа се натам
где брегът на океана
се виждаше едвам...
в мъглата...
И тя тревожно се озърна...
Сянка бледа се промъкна в нощта –
Боже, що ли бе това? –
Странно и безформено –
но не ужасно,
а смешно –
създание прекрасно,
изгубено в света..
–Накъде сте тръгнали? –
се осмели да пита тя,
трепереща.
–За коя земя?
–Не знам. – отвърна то
и тъжно запита:
–Тука ли е долната земя?
Аз съм сам само.
-Хайде с мен! – засмя се
пътуващата в мрака,
и протегна си ръката.
Но внезапно нещо в нея се отля –
И съществото се превърна
в прелестна жена.
-Я каква съм аз била! –
зарадва се то.
И не видя
как пада другата жена,
ударила глава в една скала –
кръв потече под коси,
разпилени в миг на болка
и стенание –
при раждането на деня,
дарил света със светлина.
Ответ
Спъна се в мрака
и плахо попита :
-Кой си ти?
Един непознат
глухо
промълви :
- Чаках те в тишината..
А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
-Ти ли си оня,който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?
И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание...
-Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ..
Тогава той отвърна ù:
-Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен,сив
и съм тук да кажа тез слова:
-Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света.....
Сълзи
Безброй неизплакани
сълзи –
сълзите
в човешките сърца
се сбраха
в моята душа
и тя се сгърчи в скръб
и неизказана тъга.
Мъката напира
и сърцето ми тежи,
а в двете ми очи
се сбират
неизплакани сълзи.
Но те се стичат бавно,
бавно
и струйки капят
по лицето.
Проговарям тихо
и словата ми се чуват
в нощта едвам:
-Не мога повече
да гледам
тъжните очи
на детските души....
Една сълза
самотна се стече
по лицето
на самотника,
протегнал си дланта :
-Дайте ми петаче –
глас помоли ме
в нощта.
Нежност
ме обгърна цяла
и една
надежда
прогони ми страха,
а в очи ми засия
утринна звезда.
Топлината на лъча
освети студа -
а звездата ми
изгря – разтвори се
в човешките сърца.
Бедняк прокуден
далече от дома
ми се усмихна плахо,
плахо с тъга...
Тогава
ме погледна ти
и внезапен порив ме заля
да те прегърна
и да видя
Любовта ти към света.
Чаках те да бъдеш с мен
Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -
И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;
А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;
И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...
Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках
Младостта е вечна
Застанала пред него,
сърцето ми замира
и умът ми спира от вълнение,
и като птичка пърхаща с крила
искам да летя , летя..
Зная младостта е вечна
и винаги ще бъде с мен
щом в сърцето блика песен.
Мечтите ми са ярки,
а полета висок,
и духът ми морен
вика с пълен глас:
-Не мога повече,
не искам в този час
да бъда в капана
на неизвестността -
там страстта ме плаши
поробена в страха..
И останах с поглед
вперен
към звездите,
без теб в тишината,
ала с мечта една –
да се срещнем в Любовта,
като истински съпрузи
отдадени на Вечността.
Казват, "Ще си отиде той,
друг ще дойде може би"...
Но знакът на съдбата остава
Нейде горе, записан в небесата.
А Господарят в Любовта,
отсякъл е : " Един те чака,
но кой ще бъде той
съдът кармичен ще разкрие,
щом делата ти открие.."
Платили ли сме с дела
достойни?
Готово ли е
нашето сърце
да приеме годеника
в тези светове?
И ето, аз го чакам
да се върне,
зная, че не съм сама..
И как бих могла, когато
в бурята съм с Приятел,
Възлюбеният Господар
на Вечността.
Той дава ми надежда,
освобождава ме
от чувство за вина
и от окови на страха.
Дава свобода как да избера,
как да стигна щастието,
в безкрайната космическа игра...
Далече
В този свят на неизвестни
далече от живота на духа,
объркани мечти, дела в смут
понесоха се на война със
сиянието на дъгата озарена
от небесната съдба...
Там далече, някъде в нощта
на живот объркан от греха
пътува моята душа сиротна,
сама.- тя броди сред океана
на смъртта и вика ме безспир:
=Къде си ти? Изгубих се, ела!
Вик злокобен се понесе,
Измъкнаха се твари бедни
в нищета, за да заглушат гласа
на моята душа....и те шептят:
- Тук няма никой!
Всички сме в калта тръгнали
на пиршеството на смъртта...
Прониза ме студът и сърцето
ми замря...останала без сили ,
без лъча сведох аз глава,
но със затворени очи започнах
да броя: едно, две, три...
докато изгрее светлина...
Спусната дъга от небесната съдба
ми постла пътека в нощта...
В сияйна нощ без страх от самота
Тръгнах сам сама в света,
Търсех да открия своята душа...
Там в далечината възглас долетя:
- Чакам те,ела!
Очаквах таз война да спре.
Очаквах светлина след дълга битка
на победа –животът победил страха!
По пътката постлана
на небесната съдба
две сърца събрани с вълнение
откриха
единството на своята душа...
Океанът на любовта
Любовта на океана
в нощта ме пази...
И питам се :
“Защо ?”
И ето силните вълни
ме подемат към върха.
Житейската борба ме кара
в битка да посрещна
лице в лице смъртта.
А тя ме прави неуверен…
и тревожен,
по-чувствителен
и по-нищожен.
И прегърнат в страдание
да си спомня с топлина
приятелство в океана,
дарило ме с воля за борба.
И се почувствах птица
лекокрила – светла
и свободна;
Ала стигнала небето
гълъбица
спусна се с вик,
за да дари сърцето си
в нощта.
И тя попита:
– Нима си този,понесъл
моята съдба?
Отвърна ù тих глас:
– Да, чакам твоята усмивка.
Ела с мен в нощта.
Видя тя умиращ гълъб в храста:
Жив ли бе все още? –
отчаяно се завъртя,
осъзнала,
че гълъбът не е успял.
И скръбно установи смъртта му,
с внимание не я дари – умря,
паднал в шубрака на нощта,
гълъб тъжен не приел от нея
свободата...
Из стихосбирката "Океанът на любовта",2009
Етикети:
Творчески портрети(Стихове)
понеделник, 2 ноември 2009 г.
неделя, 1 ноември 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)