Разкази ( Петър Вангелов)

Бира за четирима

Всеки път, като отскочеше до в къщи, по съседски чувствах необяснимо вълнение.Докато разговаряше с жина ми за делнични проблеми и за децата, аз се наслаждавах на чара, на маниерите й,на тембъра на гласа .
Обноските, интелигентността и изключителната обаятелност, която излъчваше, говореха за стари аристократични традиции, а всъщност Рени имаше обикновено семейство. Живееха в малък апартамент в съседния вход. Мъжът й, едър българин, с име на велик български хан хан , се занимаваше с търговия, често пътуваше до Германия, но това ни най-малко не помрачаваше семейното им щастие.
Тази вечер, оше със звънененто на вратата, имах особено усещане.
-Здравей Симеоне, в къщи ли сте? - малко задъхано от бързане поздрави тя. - Крум днес се върна от командировка и идвам да ви предложа нещо.
С жена ми веднага си намериха приказката, като че ли преди десет минути се бяха разделили. Децата се разбесняха, телевизорът натрапчиво заливаше стаята с реклама и средтази обичайна домашна шумотевица на мен не ми остана друга , освен да се порадвам на присъствието и на чертите й.
Имаше ведро и лъчезарно лице. Очите й впръскваха лъчи от нежност и топлина в мен при всеки поглед. Очарователната усмивка коментираше диалога на очите ни. Меките й сочни устни леко и красиво се отваряха при разговора, мислено спорейки с очите за преимуществото в привличане на погледа ми. Като че ли трите живинки, включени в един разговор, преплитаха мисли и вълнения един към друг: очите към устата, а ти пък - към ума. Сърцето ми преливаше от радост при това многолюзно веселие и красота. Очите казваха: обичам тази жена, а умът ми не бързаше със заключението, докато не разбере що за обич е това. Поиска мнението на нагона, но последният спеше. - "Ама, че положение" - объркано мислеше умът и в този миг една силна мисъл връхлетя върху него.
Не можеше да повярва. Това същество скрито зад очите и ума, наречено човек, не бе истинският обожател на жената. Друг бе влюбеният:
:- Тя е моя съпруга" - проговори той. - " Ние живеехме в просторно имение на брега на Рийн. Бяхме толкова щастливи, но фатален инцидинт по време на лов ме лиши от живота на земята и от нейните ласки."
"- Кой сте Вие?" -умът на Симеон Колев се разбунтува. В идиличния разговор се намеси четвърти.
" - Казвам се Алберт фон Шлегел, а името на жена ми е Регина фон Шлегел."
"-Но това е Рени от съседния вхад, господине. имате грешка."
"- Аз не греша!" - бе категоричен графът.
"- Старият фон Шлегел не се лъже. Толкова обикалях света, докато я открия в България. А те си е все същата - с къса коса, очарователна усмивка и дълги нежни пръсти."
Малката пауза ми даде възможност да се окопитя от този неочакват обрат на събитята.
"- Вижте какво, господин фон Шлегел, тя е семейна, обича мъжа си." - продължавах мисления спор.
"- Когато се оженихме, бях много силен,едър и стабилен мъж. Приличаме си със спруга й, може би затова е щастлива с избора, без да съзнава това. иначе просто нямаше да се ожени за него, не разбирате ли?Не се безпокойте! Ревността не съществува в моя свят.Аз съм постоянно с тях, помагам им."
-Какво ше кажеш, Мони? - питаше ме жена ми.
-За кое?
-Вечно се разсейваш с тоя телевизор. Рени, следиш ли новините? Ще го изгася, че да се чуем. После ще го включа за сериала. Така! Рени ни предлага билети за балет. Какво ще кажеш?
"-Чудесно предложение!" - се включи в ума ми графът и ме обърка.
-Вие не се месете! - изтървах се гласно, но вече беше късно.
-Как да не се меся? За какво? - скочи жена ми. - Що за приказки!?
-искам да кажа...Разбира се, чудесно е... да.. съгласен съм.
-Напоследък е малко отнесен - взе да ме оправдава тя - особено след като го съкратиха от работа.
-О,така ли? - Реви ми прати мил и съчувствен поглед. Разтапям се от удоволствие като ме погледне. Пулсът ми пак скочи. Но защо става така?
"- Разтапям се от удоволствие, когато се погледнете" - повтори изненедващо Алберт.- "Все едно, че мен гледа. А вие ще извинявате, майн хер, но сте медиум, което много ме радва. Така ледно мога чрез Вас и аз да изпитам благоговейно чувство."
"Виж милата Регина, ви предлага билети. Браво! Непременно отидете! Ще бъда с вас"- Разбира се, вече обещах." - отвърнах, този път мислено.
"-Винаги е обичала музиката. Даже искаше да й купя пиано, а аз все си мислех, че това е суетен каприз. Онзи търговец Курт Васт, от Бавария, дето често ни посещаваше, като разбра за пианата, настояваше той да го купи. Беше много влюбен в нея. Е, аз се правех, че нищо не забелязвам."
"- Сега защо не го извикате да й се порадва и той. "- предложих милосърдно.
"-Той постоянно е с нея. Това е сегашният съпруг. Много се гордееше с името си. Затова и сега има същите съгласни. А един ден, тъкмо сме седнали в трапзарията на кръгла маса със свещи и красива бяла покривка, за да отпразнуваме малък семеен празник..."
Невероятно! Картината ми бе позната! откъде си спомням дантелените пердета, тройния свещник на идточиня прозорец, големия стенен часовник в дясно от камината, елхата, цветята?...Сърцето ми се качи в гърлото.
"-Беше Коледа, нали разбирате!" - продължи граф алберт фон шлегел, даже прозорците бяха украсени с цветя и снещи. И тогава неочаквано се появи Курт Васт с огромен букет цветя, а малко след него, без да е инструктирана, прислужницата внесе бира за четирима. Но с Курт ставаме трима. Кой би могъл да бъде четврътият!? Живеехме далече от града и се радвахме на спокойствието да нямаме наблизо съседи, впрочемсамо един десетина километра надолу по реката, в съседно имение. С жена си го бяха купили наскоро...В този миг на вратата някой позвъни. инстиктивно погледнахстенния часовник до камината. Беше седем без десет вечерта.
-Мони! - сепна ме жена ми - Рени си тръгва.
-Довиждане, мило семейство. Радвам се, че се съгласихте. Ще се видим след няколко дни. Ще ви чакаме в седем без десет пред залата. Лека нощ! - и забърза по стълбите, отнасяйси със себе си и Албет, и загадката.

17.03.1994 г.

За автора

Петър Вангелов е роден в с. Камен, Великотърновски окръг. Работил е като музикант, музисален редактор и музикален сътавител на две печатни издания с аудиокасети за творчеството на Антонио Вивалди и Фредерик Шопен.
От 1994 г. специализира в областта на библеистиката и екзегетиката. Има над 100 публикации в спомената област и на общохуманни теми. Междувременно ИК "Виделина" издава два негови труда - "Новата Реформация" ,1999 г. и " История, значение и сила на Цариградската българска Библия" , 2000г. през 2003 г. участва в съставянето на сборникка "Пространства и спомени" съвместно с Вълчо Камбуров, с което дебютира в белетристиката.



Отлетелите гълъби

На Невена

Нейният образ го измъчваше, не го напускаше и всеки ден се врязваше в съзнанието ус нови и нови представи. Бе чел нещо за човешките души,за окултната сила на мисълта и сега спомените от тия знания крепяха илюзията му, че тя го иска, вика го, нуждаеше се от него. Любов ли бе това?
Имаше воля да отхнърли натрапчивите мисли в моменти на професионална ангажираност, но останеше ли насаме със себе си, завладяващата й усминка, откритият поглед, пълен с жар, вяра и светли мечти, звънкият й глас, оживяваха, омайваха и като гальовно коте го привличаха и го търсеха...
Спомни си емоциовално наситените срещи, безкрайните разпалени разговори до среднощ, общите планове, клетвите за вярност, чистата им дружба: след това преломната 1990 -та година, която промени всичко: Бурните страсти по митингите, шествията, сблъсъка на светлата надежда и преливащата злоба, побоищата с отявлените анти...изгубените приятели...и самотата, породена от социалния вакуум на сринатите нравствени стойности, ангажирана зад високите стени на инфлацията, ценовия шок, бързото обедняване и борбата да оцелееш физически...
"За духовното оцеляване вече никой не мисли" - си каза и това прозвуча като епилог на разтърсващата кинолента, ярко констратираща с образните му интимни видения,внасяща допълнителене драматизъм в тях.
След време чу, че бе заминала в чужбина, омъжила се...
И изведнъж, след толкова години, по някаква капризна съдбовна воля, седяха един срещу друг - двете семейства, неговото и нейното. Разговорът - делничен, погледите - избледнели, посивели от загасналите въглени на ентусиазма,задължителни усмивки, криещи първите бръчки, разстилащи сянката на придобит житейски опит, скептицизъм и безверие, възхищения и закачки с децата, съпроводени от неизменния шоколад и ...нищо.
Бяха се срещнали други хора с други мисли и копнежи. Нямаше нищо от миналото, сякаш бе умряло...Като че ли изобщо не е съществувало. Може би говореше някаква друго минало, далечно и неосезаемо, скрито отвъд границата на спомените.
А нейният образ? Тогава той бе реален в съзнанието му. откъде е дошъл? Защо го измъчваше толкова време, а на срещата, когато трябваше да потвърди - изчезна?...
Ами ако истинският, реалният, бе друг, обвит в бял сатен, безплътен образ на душата й?...Да, всичко е възможно за образа, но копнежите? Защо изчезнаха? Може би възторжените чувства също изживяват своето забвение. Но не умират, стига да ти е имало.
Възможно е несподелените увлечения на младостта да са предрешили посоката на концентрираните й мисли, чийто послания подсъзнателно той бе уловил и погрешно помислил за свои. А се оказа, че са се стопили...или душата й е препратила смътната памет на отдавнашен живот на някоя друга забравено младост - бяла и невинна, долетяла като гълъб с крилете на спомена...
Имаше нещо мътно в тази загадка, която бедният му мозък се мъчеше да проумее.
До късно лежеше буден в тъмната стая и сън не го хващаше.Жена му спеше блажено, детето въздъхна дълбоко насън и се обърна. Трябваше да го завие. Мъничката душица винаги излизаше над одеялото при всяко обръщане. "Ето сега ще стана" - реши той и в същия миг нещо бяло, светло изплува пред него и прикова вниманието му. Тя!? Сигурен беше! Нещо му подсказваше и изпълваше с увереност, че не се лъже, въпреки светлата лятна рокля без ръкави, в която никога не бе я виждал. Този път наистина го извика, хвана го за ръка и го поведе...Както никога...
Да, но нали бе решил да свърши нещо и тогава да тръгва. Непозната сила подчиняваше съпротивата му. Вървяха и се усмихваха. Какво пък, и без друго трябваше да става. Не можеше да си спомни за какво. Нещо искаше да направи. Ах, да детето...И при нея, около нея, облени в слънчево светлина, много деца, усмихнати, лъчезарни...
Толкова обичаше деца, даже си мечтаеше да има няколко като се ожени. Щастие го изпълваше и се разстилаше в една прекрасна реалност. Децата вече протягаха към него ръчиччки. Тя му подаде една, след него второ, трето. Но в момента,в който ги прегърнеше, те губеха формата си като размит във вода образ, стопяваха се в ръцете му, превръщайки се в бели гълъби, и отлетяха.
Децата - в гълъби?! Господи, какво чудо! Как красиво отлитат, губияки се в небесната синева...
Но това е ужасно! Нали бяпа негови! Той обичаше тези деца, искаше ги, а се стопиха, превърнати в гълъби, изчезвайки в пространството заедно с цялата му мечта.

"Дайте ми ги" - извика и с всички сила се спусна след тяхл - "Дайте ми гълъбите!" - бягаше колкото можеше по-бързо, по-бързо задъхваше се от бързане, но не можеше да ги стигне. още малко, още...
-Дайте ми гълъбите! - изкрещя с последни сили и заплака, ограбен и нещастен.
-Стойчо...Стойчо? Какви гълъби , бе? Събуди се, стига си ритал. Закъсняваш за работа!- разтърси го жена му.
Седна да закусва изтощен, мрачен и отнесен, непроумяващ кое е истина и кое не, кой от двата свята е по-реален и в крайна сметка какъв бе тоя ужасен сън?
Едно гълъб долетя и кротко взе да го почуква с клюн по ламарината на прозореца обирайки трохите.
Ами да! Невидимият свят му бе изпратил разрешението на загадката.