четвъртък, 24 декември 2009 г.

Реката на забравата ( Георги Драмбозов)

Сън
...Ето,минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Елисавета Багряна

Ту в оня влюбен "Унес" на Багряна.
В шейна с елени и в пиривчен звън.
Ту сред вълни,с коси от морска пяна...
Така те виждам в моя чуден сън.


И ти ли си сънувала,любима?
един и същ навярно е сънят.
И цяла вечвост оттогава има.
А пак звънци еленови звънят.


Крила на гълъб - дланите момчешки.
Сърце на гълъб - твоето сърце.
Не скъпи тоалети - бели дрешки.
свалих от теб с треперещи ръце.

Измина вечност, за децата страх ме е.
от бял екран, от секса откровен.
Сънувам оня сън, когато бяхме.
Кошута бяла,сребърен елен.



Завръщане

...Кат' бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ни завещаха...
Димчо Дебелянов

Как татко да захвърля черната умора,
да се ява пред бащин дом на Велешана?
Ще кашлям, за да чуе майка ми на двора,
до нейното безсилно рабо ще застана.

Ти вече си рекъл, може би?...Усетих
с глама дървото невнимателно на Юда.
И десет пъти падах и се давих в Лета.
И десет пъти сам на себе си се чудя.

Не мога да съм
гениалният"печален странник" -
не иска свети Петър горе да ме пусне.
И се завръщам пак при "старата на прага",
повикан като в сън от шестото й чувство.

И нека да приседна, а?
До утре заран,
когато ще настроим старата цигулка,
когато стих и музика ще ви накарат
да ми повярвате, че Лета се преплувал.

Роденият от вас ще се роди отново,
наследникът на любовта ви се завръща -
със скръбен стих, роден от майчиното слово.
И с музика,
родена в бащината къща.


Звезда вечерница
...Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка...

Пенчо Славейков

След него, който ще си иде в есента
с една мелодия на Григ и с песни недопети,
видях сред дъбовите клони през нощта:
една звезда вечерница да свети.

Поетът беше я оставил дар за нас -
завъшени страдалци и начеващи поети,
една звезда - сълзица,слязла от Парнас:
една звезда вечерница ни свети.

Замислен като Бог, днес гледа към върха,
как ние длан протягаме за хляб и за монети.
В "световните несгоди", в морето на греха:
една звезда вечерница ни свети.

Когато идем там," в есеннага мъгла",
по нея да познаят чий са стиховете -
на лявата ни гръд, на белите чела:
една звезда вечерница ни свети.


Дръвче и стих

...и че животът, пят и недопят,
за нас ще има смисъл дотогава,
докато трае утринния хлад...
Андрей Андреев

Внезапно този Божи хлад премина.
Мечта за земна слава ли?...И тя...
Вървяхме след поетите загинали.
Да търсим "слънцето на пролетта"...

Над Раковица - олисял баира.
Едно дръвче да боднем в тази пръст? -
То ражда плад, то всъщност не умира.
Дръвче за люлка, сянка или кръст.

Да брули вятър, слънце да изсочи.
Напук на този прагматичен свят.
Дръвчето горе има смисъла да сочи.
Наместо стих, от нас недоизпят.

По дяволите всяка шумна слава!
Дръвчето тихичко да върже плод...
Какво след утринния хлад остава? -
Дръвче и стих...И смисъл...И живот.



За автора:
Георги Драмбозов е роден през 1945 г.в гр Свищов. Завършва ВТУ"Ангел Кънчев" в гр. Русе със специалност машинен инжинер, специализира педагогика на професионалното образование в Петербург. Работил е като инжинер конструктор, директор на професионална гимназия по строителство и заместник кмет в родния си град. През 1990 г. е председател на първото българско читалище в Свещов, откъдето е избарн в ръководството на Съюза на народните читалища.
Живее и работи в сторицата. Член е на СБП и СБЖ, автор на 13 книги с поезия, сценарист на два художествено-документални филма и няколко театрални постанивки. Негоди стихове са превеждани на руски,украински, унгарски и македонски. Носител е на множество литературни награди, включително и на приза "Златно дунавско перо" - 2005г.

понеделник, 23 ноември 2009 г.

събота, 21 ноември 2009 г.

Песни за вечния живот (Аспарух Вангелов)

За вечния живот
По идея на Свищарова

Към вечния живот небесен
пътят за мене не е лесен.
Църквата ни учи грижовон...
Въпросът звучи съдбовно.

Завист и алчност надделяват,
кражби, войни терор създават.
срещу тях бием тревога,
че хората забравят Бога.

Боже, човека в мене възкреси!
от греховете смъртни ме спаси,
че добрите мисли и дела
убиват и злото кат' стрела.


Осъзнаване

по идея на Свещарова

Годините текат кат часове,
а в душата се крият страхове.
Стареем, отлитат дни от нас.
Вървим бързо към сетния час.

Накрая в Ада или в Рая,
къде ще бъдем - аз не зная.
Отровени сме от грехове,
Така ли е в други светове?

Аз вече истината осъзнавам.
Обидите от другите прощавам.
Желая себе си да обновя.
отбягвам злото и не се гневя.

Спрях да използвам вече завистта
и нейната сестра - алчността.
Говя съмнението далека.
На душата ми става по-леко.


Красотата на душата

Ако не дам нищо на света,
при мен не ще доъде пролетта!
Ако на ближния не помагам,
то Бога и христа не познавам.


Нек летя в зенита на Любовта!
Любовта е на Бога Мъдростта.
Тя премахва завистта, алчността.
По-дилна е от Ада и смълтта.

Душата ми ще е красива,
мъдра, чиста и правдива.
Вред ще почеждавам трудности.
Лесно ще извайвам личности.

Обратно-
ако спра всякакво движение
и в сърцето ми няма горение,
ако мечтите на станат творение,
за мен не ще има избавление.

Душата си да не нараня,
греховете си ще отстраня!
Ще я облека във вечна младост
да живея в щастлива старост.



Още за Вечността


Вечността е без начало и без край.
В тази вечност е небесния Рай.
Времето е без измерение -
Вечността е без сравнение...

Какво оцелява накрая?
Делата остават в безкрая...
Те са изявите на вечността,
на любовта и на мъдростта.

Какво крие още Вечността?
Там царува нравствеността.
На първо място е човечността.
Тя осветява хуманността.

Човекът е вечна свръхсъщност...
приема физическа смъртност
като начало на безсмълтност.
Божият Дух му дава вечност.


Възмущение

Древните свещенни книги
на правят никога интриги.
Човекът, казват, бил венец
и в приподата творец!

От него лъха творческа изява -
изява на духовната проява.
Знанието му е безценен дар.
осветява пътя му кат' фар.

Бог със съзнание го е дарил,
но удпехът го е заслепил...
Противно на Всевишния
граби и убива ближния.

Своите страсти не обуздава.
Руши и смърт все създава.
Той мисли за думата вечност,
ако е алкохолна течност...

Е, ценен ли е този венец,
като убива със свинец?
Природна грешка ли е той?
Кой може да му каже:"Стой!"



Стремеж


Повтарям мисли стари:
"искам любовто с любов да взема.
Обичта с обич да превзема."
Апатията обич не търпи.
Носилието в ужас се крепи.

Не трябва да съм празнословен.
Без дела съм недуховен.
обич с радост съединени,
раждат мисли вдъхновени.

Ако към ближните духът ми броди,
ако живея с техните несгоди,
с техните радости,болки, беди -
тогаз ще видя Ангелски следи.

Дано сърцето ми в радост тупти!
Духът ми високо да лети!
Любовта да стане Божествен дар -
от завист и алчност сигурен цяр!

За автора :
Аспарух Вангелов е роден в с. Камен, Великотърновски окръг през 1828г. Има висше педагогическо образование. Завършил е руска филология с втора специалност философия. Работил е като учител, дериктор, инспектор по просветата към Министерството на културата. Има диплом за квалификация в Моска за управление на училищата и културните учреждения. Има над 46 години трудов стаж. В тези години влизат и преподавателската дейност в Софийската духовна семинария "Св. Йоан Рилски" и др. от 1990 година пише стихове като първата му стихосбирка е "Размисли и вълнения" от 2007 г.

вторник, 3 ноември 2009 г.

Лаура Шанон (Музикален клип)



Лаура Шанон - известен учител по танцово изкуство и ритуали, провежда семинари по цял свят. За повече информация виж: http://www.laurashannon.net/

Океанът на любовта (Румяна Русева )

Отчаяние

В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.

Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.

Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?

О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.


Раждане

Една жена съзря отвъд смъртта
и с блеснали очи се устреми
към светлина –
Ала не стъпила добре
подхлъзна се за миг,
огледа се натам
где брегът на океана
се виждаше едвам...
в мъглата...
И тя тревожно се озърна...

Сянка бледа се промъкна в нощта –
Боже, що ли бе това? –
Странно и безформено –
но не ужасно,
а смешно –
създание прекрасно,
изгубено в света..

–Накъде сте тръгнали? –
се осмели да пита тя,
трепереща.
–За коя земя?
–Не знам. – отвърна то
и тъжно запита:
–Тука ли е долната земя?
Аз съм сам само.

-Хайде с мен! – засмя се
пътуващата в мрака,
и протегна си ръката.
Но внезапно нещо в нея се отля –
И съществото се превърна
в прелестна жена.

-Я каква съм аз била! –
зарадва се то.
И не видя
как пада другата жена,
ударила глава в една скала –
кръв потече под коси,
разпилени в миг на болка
и стенание –
при раждането на деня,
дарил света със светлина.

Ответ

Спъна се в мрака
и плахо попита :
-Кой си ти?
Един непознат
глухо
промълви :
- Чаках те в тишината..

А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
-Ти ли си оня,който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?

И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание...

-Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ..

Тогава той отвърна ù:
-Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен,сив
и съм тук да кажа тез слова:

-Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света.....



Сълзи

Безброй неизплакани
сълзи –
сълзите
в човешките сърца
се сбраха
в моята душа
и тя се сгърчи в скръб
и неизказана тъга.
Мъката напира
и сърцето ми тежи,
а в двете ми очи
се сбират
неизплакани сълзи.

Но те се стичат бавно,
бавно
и струйки капят
по лицето.
Проговарям тихо
и словата ми се чуват
в нощта едвам:
-Не мога повече
да гледам
тъжните очи
на детските души....

Една сълза
самотна се стече
по лицето
на самотника,
протегнал си дланта :
-Дайте ми петаче –
глас помоли ме
в нощта.

Нежност
ме обгърна цяла
и една
надежда
прогони ми страха,
а в очи ми засия
утринна звезда.

Топлината на лъча
освети студа -
а звездата ми
изгря – разтвори се
в човешките сърца.

Бедняк прокуден
далече от дома
ми се усмихна плахо,
плахо с тъга...

Тогава
ме погледна ти
и внезапен порив ме заля
да те прегърна
и да видя
Любовта ти към света.





Чаках те да бъдеш с мен


Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -

И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;

А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;

И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...

Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках

Младостта е вечна

Застанала пред него,
сърцето ми замира
и умът ми спира от вълнение,
и като птичка пърхаща с крила
искам да летя , летя..

Зная младостта е вечна
и винаги ще бъде с мен
щом в сърцето блика песен.
Мечтите ми са ярки,
а полета висок,
и духът ми морен
вика с пълен глас:

-Не мога повече,
не искам в този час
да бъда в капана
на неизвестността -
там страстта ме плаши
поробена в страха..

И останах с поглед
вперен
към звездите,
без теб в тишината,
ала с мечта една –
да се срещнем в Любовта,
като истински съпрузи
отдадени на Вечността.

Казват, "Ще си отиде той,
друг ще дойде може би"...
Но знакът на съдбата остава
Нейде горе, записан в небесата.

А Господарят в Любовта,
отсякъл е : " Един те чака,
но кой ще бъде той
съдът кармичен ще разкрие,
щом делата ти открие.."

Платили ли сме с дела
достойни?
Готово ли е
нашето сърце
да приеме годеника
в тези светове?

И ето, аз го чакам
да се върне,
зная, че не съм сама..
И как бих могла, когато
в бурята съм с Приятел,
Възлюбеният Господар
на Вечността.

Той дава ми надежда,
освобождава ме
от чувство за вина
и от окови на страха.
Дава свобода как да избера,
как да стигна щастието,
в безкрайната космическа игра...



Далече


В този свят на неизвестни
далече от живота на духа,
объркани мечти, дела в смут
понесоха се на война със
сиянието на дъгата озарена
от небесната съдба...

Там далече, някъде в нощта
на живот объркан от греха
пътува моята душа сиротна,
сама.- тя броди сред океана
на смъртта и вика ме безспир:
=Къде си ти? Изгубих се, ела!

Вик злокобен се понесе,
Измъкнаха се твари бедни
в нищета, за да заглушат гласа
на моята душа....и те шептят:
- Тук няма никой!
Всички сме в калта тръгнали
на пиршеството на смъртта...

Прониза ме студът и сърцето
ми замря...останала без сили ,
без лъча сведох аз глава,
но със затворени очи започнах
да броя: едно, две, три...
докато изгрее светлина...

Спусната дъга от небесната съдба
ми постла пътека в нощта...
В сияйна нощ без страх от самота
Тръгнах сам сама в света,
Търсех да открия своята душа...

Там в далечината възглас долетя:
- Чакам те,ела!
Очаквах таз война да спре.
Очаквах светлина след дълга битка
на победа –животът победил страха!

По пътката постлана
на небесната съдба
две сърца събрани с вълнение
откриха
единството на своята душа...



Океанът на любовта


Любовта на океана
в нощта ме пази...
И питам се :
“Защо ?”
И ето силните вълни
ме подемат към върха.

Житейската борба ме кара
в битка да посрещна
лице в лице смъртта.

А тя ме прави неуверен…
и тревожен,
по-чувствителен
и по-нищожен.
И прегърнат в страдание
да си спомня с топлина
приятелство в океана,
дарило ме с воля за борба.

И се почувствах птица
лекокрила – светла
и свободна;

Ала стигнала небето
гълъбица
спусна се с вик,
за да дари сърцето си
в нощта.

И тя попита:
– Нима си този,понесъл
моята съдба?
Отвърна ù тих глас:
– Да, чакам твоята усмивка.
Ела с мен в нощта.

Видя тя умиращ гълъб в храста:
Жив ли бе все още? –
отчаяно се завъртя,
осъзнала,
че гълъбът не е успял.

И скръбно установи смъртта му,
с внимание не я дари – умря,
паднал в шубрака на нощта,
гълъб тъжен не приел от нея
свободата...

Из стихосбирката "Океанът на любовта",2009

събота, 26 септември 2009 г.

Кълнящи семена (Вълчо Камбуров)

Визита
Навлязох в чуждо пространство,
Не светотатствено, но все пак без покана.
Към мен не скочиха свирепи псета.
Не виеха аларми във закана.
По входните врати ток не течеше
и яден глас не ме посрещна с укор.
Вече се чудех на своята постъпка.
Тя се чудех на своята постъпка.
Тя не бе грозна, даже дръзка беше.
Последната врата c позлатена дръжка!)
бе спалнята. Отворих я с внимателно
движение, влезнах с тиха стъпка,
вътре домакина-моята съвест -
дълбоко и спокойно спеше...

17.08.2004



Дали?
Една неизказана мъка, повита
като бебе в пелените на дните,
сви гнездото си в моята гръд -
съпровожда ме в тежкия път.

Път на горест, тегло, неудачи,
по който тъй трудно се крачи,
който взима съня от очите
и не иска да знае, не пита.

Разума. Той безцелно се скита,
по мрачни пътеки залита,
към далечните тъмни простори,
без да вижда ясни кръгозори.

Изранение, краката болят и треперят.
Дали, кога, къде почивка ще намерят?

2002



Живея..

Животът ми е низ от разочарования.
една, бих казал, калпава съдба.
Безсилен съм, обзет от отчаяние,
от подлост и измяна, от борба.

И залеза красив дори напомня
за безутешния ми, пропилян живот,
за красота, непристойно вероломна,
за неумолимия погубващ всичко ход.

За тебе скъпа, и за обичта ми -
сънуван и в душата скътан блян,
умъртвен от тъга и житейски измами
до сетния ми залез изживян.

Когато слънцето бавно се скрива,
други, далечни земи да огрява,
какво остава след този заник?

А от вълна, която се отлива
в свитата ръка, какво остава?
от вик замиращ с далечен отклик?

19.07.2004

Идеали

Тъй дълго се лута човекът,
търсейки истинския идеал.
Тича, бърза, ходи полека
сподирян от радост или печал,

открива хубави неща - "за душата",
или търпи провал след провал.
Животът го радва, мачка и подмята
какво ли милият не е претърпял?

За да достигне разочаровнието!
Жестоко ерозиран, куц, сакат и сляп,
идеала изтезава съзнанието,
какво начало свършва в този гробен трап!

Бившият идел естествено престава
да бъде смисъла на нашия живот,
да ни измъчва, да ни утешава,
погребан, закопан в своя кивот.

На път без цел? Такъв път няма.
Погубена, душата в руини жалки
се бори със житейската измема,
и ето че покълват нежни, малки

стръкчета надежда в нашата самота.
И се явяват нови, по-красиви идели
, родени от чудата на обичта,
от нейните Божествени скрижали...

10.11.2004

Реката на забравата ( Георги Драмбозов)

Мечта
Сега ще ме издават, но кой ще спосорира?
Хартията е просто неразрешим проблем
и книгопродавачи почти не се намират,
в България поезия отдавна не четем.

Ще хвърля тази своя Муза поетична,
започнах да старея, за проза съм узрял,
сюжети ми предлага туй време динамично -
кой колко е откраднал, кой колко е изпрал...

Но как пари авансово ще ми даде Съюза,
парите стари свършиха, а той е още нов?
Ще трябва да се върна при евтината Муза -
не съм ни Раймънд Чандлър, ни Богомил Райнов!

И стихове да пиша е едничката надежда,
с която всеки пишещ навярно е роден -
за тази стихосбирка, която произвеждам,
едно шише с ракия да купя някой ден!



Бедност и талант

Да бъдеш беден! - Господ повелява -
талантът се роди с бедността,
не го венчаят преживе с пари и слава,
а после го венчават с вечността.

Но само бедност, белег на таланта,
венчае уморената ми плът,
с насежда, че духът ще стане пламък
и песните ми все ще се четат...

а как е сладка тази скрита гордост,
за мен да каже някой пишещ брат -
той писа талантливо като Лорда,
макар че беше като лорд богат!


Мистерия на българските гласове


Кой на гласовете дава сила,
кой ни кара - пеем ли, да плачем?
И звездите бихме покорили
само с "бела, бела съм юначе"!

С песен по небесните пространства
тръгнаха дори и "два овчаря" -
от Кубрата тръгнаха да странстват
чак до Желя - личе да намерят...

Исках песента им да послушам
и да зърна тези "два овчаря" -
първи пее, втори плаче, душо...
Трети пише, че били мистерия!

На моите зложелатели

Зли демони със образа на хора,
закичени с човешки имена,
повярвайте, бях смазан от умора,
да опрощамав вашата вина.

Погаврихте се с бедната ми музи,
замеряхте със камък моя стих...
превърнах се в мъдрец от Сиракуза
и толкоз много злоба ви простих.

Простих аз даже хъклената завист,
която ви измъчва всеки ден -
добрият Бог със завист ви наказва,
а с опрощение наказа мен.

Живях за обич, не за отмъщение
и ще ви дам накрая прост урок -
недейте вярва в прошката на гения,
прощавам аз, но не прощава Бог!

Из "Музите са уморени", 1995 г.

Моят Пегас проговори

Не ми посочвай ти за пример
нрава на влечугите.
или че трябва да постъпвам като тях.
Аз конче съм все пак!...Крачето ми е счупено,
ала не коленичих и не пропълзях.

Аз просто казах, че
веднъж превия ли гръбнака си,
ще стане навик да се влача между вас.
Да славословя глупостта ви, да се кланям
за шепа зърно - дажби за един Пегас.

Ще цвиля, ще куцукам,уж в галоп,
покрай кобилките,
ще вея грива оредяла пак по здрач.
А, ти, стопанино - поет, не се умилквай -
дори и хром, аз търся по-добър ездач!

И да прескочим с него
всички тия сиви делници,
и да ме храни не с овес, а със талант.
И да съзра враг във вятърните мелници,
но в мен да не съзира само Росинант.

Защото зная пътя аз
и аз ще му посоча -
къде през Лета да прецапа някой ден.
Да спрем до изворчето горе, до поточето,
да пийне той, да напои и мен.

Да види всички голи нимфи.
Те да му се радват,
че куц Пегас постигна своите мечти...
Все пак съм твоят истински Пегас и трябва
да станеш моят истински ездач и ти!


В подножието на Парнас
..Замислен и бавен, слизам по хълмна живота, който е вече зад мен.....
Петър Караангов...


Не слизай от хълма!
Над този хълм със своя сърп луната.
Пожъна в мрака милиард звезди.
Животът на звездите - безвъзвратно кратък.
Те в подстъпите към върха угасват. Сега или преди.

Спаси ги от забравата!
Тя заличава без остатък.
Дар Божи, рима, ритъм, суета.
Нали и с куки, и с ченгелчета от Свети братя.
Големите Поети на България надмогнаха смъртта?

Те скачаха в реката Лета...
Ти отсреща чакай! -
Белязан от Паисий - преди нас.
Да водиш всички Седмочисленици в мрака.
Да бдиш с перо на пропуска последен.
В подножието на Парнас.


Недопустимо стихотворение

...Главата ми ще падне на гърдите ти-
отсечена от меча на въздишките...
Любомир Левчев


И аз не бях готов да те забравя!-
Жена със името "Любима".
Това бе връзка най-недопустима.
Оставих те... Но ти не ме останяш.

едно ключе от пощенска кутия.
отклюбен е опасен спомен.
И номер ням на връзка телефонна.
И как жадувам пак да се напия!...

Ще мина сам под свода на дъгата.
Неутолима моя жажда!
От "следлюбов" ли мъката се ражда?
Не съм щастлив. аз син съм на тъгата.

Така се умопих да те жадувам.
Не зная кой е по-виновен.
излишто календарче с телефони.
И оня гълъб, който ме ревнува.

Въздишка. Стон. Реката на забравата...
усещам как надвисва меча.
притискаш ти гравата ми отсечена.
оставяш ме...Но аз не те оставям.

Блян за богомилите по пътя към себе си (Невяна Константинова)

...или още нещо за цифрите
и за словото в някои думи...

Жимейте незнайни.
Дух свят ли ви окриля?
О вие, всеотдайни
души на богомили!

Божествени скрижали
на своя род дарили,
а той...не ви пожали,
пресвети богомили.

В тъмата накъде ли
се лутате без сили,
а нямате предели -
души на богомили...

все благото за други,
за други отредили,
не дирите заслуги -
души на богомили.

Искрица да припалне -
къде ли сте се скрили?
О души страдални -
души на богомили!

Щом се свят засрива -
тукедва ли сте се родили...
О, души все живи -
души на богомили!...

С нас сте вие пак сияещи
в Рила - новокрили,
о, души ухаещи -
души на богомили.

Мисиите нови
отново преоткрили,
о, души христови -
души на богомили.

Кротки и смирени
сред мрачините гнили,
в дух непримирени -
души на богомили...

С обич заискряла
от Бога святост пили,
о, души-кристали -
родни богомили!

Сред тиня, злъч, омраза
"бедни, неунили -
излъчвате все радост...
О, вие богомили!

В метежно смразно време,
в бури замълнили,
съдбовното ви бреме
е Дух на богомили.

Молитвен порив и медитативен блян ме повеждат към столетията, когато много, много отдавна, през десетия век след Христа, по родната ни земя се е породило и разпространявало едно демократично и духовно извисено учение, просъществувало цели пет века в Бългория и дало тласък на по-сетнешните реформаторски духовни движения в севта. За всички тези движения се пише и гонвори, българсктите богомили - охулени и охулвани, отречени и отричани тънат в забвение.
а те са знаели тайните на Духа, упорито и стоически са изтърпявали предизвикателствата на варварската епоха и са опазвали смирено чистотата, верността и алтруистичната си всеотдайност. Та нали знанието за тези тайни е идело от въртешния им взор, от още по-древни извори - Питагор, Орфей, Индия, Египет...
Богомилите са знаели, че цифрите, които ние сега наричаме арабски, са тайния код на суховното развитие на човека, че всеки от нас, реши ли да потъне в своя Аз, затвори ли очи в смирено мълчание, сам вижда степента на своята духовно извисеност или вглъбеност, което е едно и също, че от връзката си с Бога нсеки сам узнава резултата на своя живот, но своите дирения и усилия в досегашния си земен път...

В бездната на хаос, мрачина
мисълта просветлява деня -
че ръката на Бога е тайна,
резултатите само са явни.
Знак усетиш ли, незнайното
пред тебе се отбулва бавно.

Богомилите са знаели, че сърцето на човека е извечния и неизменен храм на Бога, на Абсолютния Дух. Сърцето човешка е незримата вечна изворна"чаша на светия Граал", а душата човешка е градината, където се гради, или нивата, където се постига нивото на единение със Създателя. Колко ясно и точно го е казаб Ботев:

"Ти , що си в мене, Боже -
мен в сърцето и душата...


А нявга богомилите молели:

Всели се в мене , Господи, за да ти служа!

И в душата ми днес извират думите:
Във всичко
е волята
на Бога...
Да моля
само мога.
О, Господи!
Тебе те моля -
да мога
да сторя всичко,
за да бъде
твоята воля.


Из "Будността на Сърцето", Хрикер, 2007, с 7-9

сряда, 23 септември 2009 г.

Дом за гълъби. Бялата чапла ( Георги Драмбозов)

...Бъди добър!-
Като усмивка на дете,
като събуждането на цветята,
като изгряващата мирна синева...

Бъди добър до гроб и по-нататък!
Признание ли, казваш?
След това...

Бялата скала

Под бялата скала орлицата остана
да търси своя повелител непокорен.
След гордия орел трепти крилата сянка
и всичко туй слез век ще се повтори...

Под бялата скала за тебе кой ще чака?-
Неискрен стих и обич изоставена...
Забравени очи ще те разпитват в мрака -
любов ли търсеше душата или слава?...

Една сълза недоизплакана у тебе
ще се търкулне в пътя си далечен -
на любовта от извора вълшебен
до този стих, изстрадан и човечен.

Зад челото ти ще се сплитат нови възли
и върхове недостижими ще те мамят,
и оня връх на Богевата възраст
над тебе пак ще пада с тъмна сянка...

Но ти за нищо на свете не се предавай!
Настъпи час крилата да изпиташ.
Отсам или отвъд скалата на забравата?
или се блъскаш или я прелиташ!


Птица в пещерата


Човекът започна да броди замислен
от сутрен до вечер самичък в гората.
Нарамва топора и тръгва по изгрев,
а се връща се с празни ръце в пещерата.

Изпърха ли птица там горе с крилете,
той спира и жадно подире й гледа.
Захвърли топора, размаха ръцете
и сякаш че птицата пърха у него...

Кагато се върне при другите хора,
дочува в гърлата стаено ръмжене
и няма за него местенци край огъня,
и късче месо му подхнърлят с презрение.

През зимата, секнат ли песните птичи
и студ се промъкне през вълчата кожа,
докато след плячката другите тичат
,той сам в пещерата дълбае с ножа.

Те вечер поглеждат към него навъсено -
той камъка милва, говори му тихо...
Веднъж зад гърба му дойдоха на пръсти,
с топора на слерия гняв го убиха.


Стопи се гневът и видяха тогава,
щом спряха да пърхат у нето крилете,
че птица на камъка бял е оставил
и тя в пещерата на мрака им свети.


Щурци в тревата


Когато пишат онези музика,
с която нощем зоват и страдат,
в небето тънка следа се спуска -
сълза небесна в гнездото пада.

Гълъб изпърха там, сова кресне,
окото божие се затвори
и звънва в мрака незрим оркестър,
гнездо заспива, просветва корен...

Щурци в тревата! - това е вечност,
а всичко останало е забрава.
Не знам какъв е краят предречен
и как оракулът си го представя.

Звездица мъртва в небе заспало
и взрив и пламък над гроб отворен?...
Зная със сигурност само началото -
щурци в тревата, гнездо и корен.


Лов на сърни


Свенливо става утрото,
когато планината хвърля
среднощната си дреха натежала.
Под зачервения клепач на слънцето
покълват
цветята на заспалите желания...
Но ето, че отеква
първият безумен изтрел
и падат шапките на боровете островърхи.
от ръкава на мрака див гълъб излита
и под изгрева кървав уплашено пърха...
А сърната лежи
и от двете огромни зеници
иде кроткия упрек за подла измяна.
Къде е оня скок с писледна силица,
след който стъпки на човек и вълк да няма?
В свенливото разсъмване,
под знака на сълзата,
под сведеното и безмислено димящо дуло
движенията грациозни се разтапят
и планината пак намята тъмно було...

Запомни ли, сърце, ония слепи изстрели
в гнездото си, привидно защитено?
В нощта на безразличието гълъби излитат
и никат изгрева на болката у тебе.

Островът на любовта

Навярно помниш дунавския остров,
към който някога въртях веслата?
Сега съм тук и пясъкът е още
от двадесет и четири карата.

Извивката на тънкото ти тяло
ревниво този пясък е запазил.
В огромното сребристо огледало
проблясват пак потънали елмази...

Зелена моя, плаха и учудена,
на този остров исках да останем-
вълна да плиска,птици да се будят
и като тях да пърха любовта ни.

Сега съм тук, нарамил автомата,
и островът след миг ще се превърне
в един безумен остров на войната,
от който ме очакваш да се върна.

Из "Дом за гълъби"1989г.


Есен

...Безутешна Богиньо на моето Аз...
Христо Черняев

Всяка есен, Богиньо, се връщам във къщи.
"Адски унила. Безбожно тъжна!"-
Утешавам те с чаша уиски.
Ученик. и студент.
абитуриент. абсолвент.
аз се връщам от Сан франциско.

всяка есен, Богиньо, аз се връщам във рая.
Аз, твоят блуден син, се покаях.
и заставам в музея пред Него.
Бивш артист. И атлет.
Даскал бивш. И поет.
Аз се връщам от Сан Диего.

всяка есен, Богиньо, се връщам при тебе.
Детство и младост в теб съм погребал.
В"света троица" паля две свещи.
еретик. Богослов.
Декадент.Философ.
Аз се връщам от Будапеща.

Всека ден , Богиньо, се връщам унила.
твоите златни коси да помилвам.
Да нашепнеш последната песен.
Песимист. И зевзек.
Алтруист. И човек...
Падащ лист от свищавската есен.


Читалищният театър
На Димитър Шишманов


Театър читалищен - минало свято,
читалищно детство, читалищен свод.
удавена чапла в крайдунавско блато -
"завод за живота" строи моя род.

Сто кръчми - пред сцена, сто кръчми - зад
сцена...
Къде сте, чеда на Шишманов сред нас?
Поникаха в нощния бар Мелпомена-
там всеки "спектакъл"се плаща на час...

Но ето, възкръсна той чичко Театър
и в царската ложа Европа седи.
Салонът кипи, полилеят се клати -
аплауз, аплауз, както преди.

Такава искрица, от мрака спасена,
по целия свят нито зърнах, ни чух.
Сто кръчми-пред сцена, сто кръчми - зад
сцена...
На сцената горда - свищовския дух!


Сърцето на Алеко


На Първолета прокопова

От раждане до днес вървим, сестрице,
две крачки още, изстрел, после стон -
до къщата с онази стъкленица,
където с тебе бяхме на поклон.

Две крачки само трябва да направим,
да скочим през двучетровия зид -
да идем до Чикаго и до Прага,
и до Париж, алеко да е гид.

Но как да тръгнем утре без сърцето
му,
не можем ли да си го пренесем -
от камъните древни на Калето
до бялата звезда над Витлеем?

Как стъпките на всичките убийци
със стих от този свят да заличим?...
след толкоз много смях и стари
вицове
пред туй сърце поне да помълчим.

И да признаем тихичко, сестрице:
аз бях бохема, ти-аристократ,
но нямаме сърца за стъклениците,
а за лозниците на своя град.

Из "Бялата чапла" 2005 г.

понеделник, 21 септември 2009 г.

Звездни сълзи (Руми Лякова)

Изплакват свойта мъка небесата,
ронят едри и бисерни сълзи;
натъжена, ски се и луната,
облаци покриват светлите звезди...
Чукат капките дъждовни по стъклата
с еднообразен ритъм натрапчив,
поръсват и къпят тишината.
Дочувам потаен, тих шепот сговорчив
на двете птичета скрити във липата.
Прегърнати, топлят се със своите телца;
крепи ги , дава им любовта крилата
и обичта запазили в своите сърца!
От Бога дар е,
да можеш да обичаш!
11.08.2006

На Тебе
Давай двойно повече
отколкото получаваш

Благодаря ти за нощта, благодаря за деня,
благодаря за всичко, което ми даваш!
Във ответ за моята обич не се свеня
да призная - в сърцето ми завинаги оставаш!
Като звездица, която ме топли и свети,
като светулка във живота, която ме води.
Да слудвам душата ти с душата моя и двете
да стигат непознати и светли небосводи!
вземи ме в шепа като планинско камъче,
като отронено зрънце от здрава скала
и нека да бъда вечното огънче,
да те любя само както аз бих могла!
вземи ме за днес
и за утре -
за всички времена!
10.09.2006

Наранена е душата
от изневярата, лъжата.
Няма лек за такава рана,
а отровата остана!
Да целуваш, да прегръщаш,
във прегръдка да заспиваш!
Друга с любов да"рисуваш",
и сълзи с обич да се вричаш!
Как спокойна да живея
със стрела във сърцето?
Искаш весела да пея
и с усмивка на лицето!
Дай ми сили, Боже,
на глас да не плача
и сърцето ми да може
още да тупти
във здрача!
С мъка виждам радост
в нейното окок,
зная, че си"ваял" нейното тело?!
Пак,пак живея
в мъка и тревога
и така, така до кога ще мога?
Не се измолва обич,
не се измолва вярност -
те се подаряват!


Човек може да остане с девствено сърце,

докато срещне този, който да обикне,
да се роди отново в двете му ръце
и всяка душа в другата да проникне.
На новороденото обичта каква е?
-Искрена, безкрайна, вярна и спонтанна,
във себе си нов свят гради и вое
от люлката със вярност и любов безкрайна!
Обичайте като децата,
но само истинските люде!
Отново се родих аз във своята прегръдка,
света видях през твоите очи,
от радостта отпих сладка глътка,
сърцето ми запя, в душата вече не горчи!
Това е всичко,
което е живот!

неделя, 20 септември 2009 г.

Роби Робъртсън в ритъмa на барабана (Индианска музика)



Robbie Robertson and The Red Road Ensemble Music For The Native Americans Mahk Jchi (Heartbeat Drum Song) Translation: by Shirley Daniels A hundred years have passed Yet I hear the distant beat ...

събота, 19 септември 2009 г.

Песни за Човека (Никола Статков)

Никола Сатков

На майка ми
Отворих пътната врата
на майчината къща,
в която много веч лета
тъй рядко се завръщам.

Почувствах се самотен гост.
До стълбата стояха, като че на пост,
обувките на мама.

А в двора, тъжан и голям,
сред вещите ненужни,
от мама ми, посяти там,
разцъфнали са ружи.

Безкрайно тъжно е когато,
домът, във който си живял,
от детството до твойто лято
сега е вече запустял.

А спомени проблясват само
от хубавите детски дни,
от грижите безспир на мама
и знам, че тя ще ми прости!

Писмо до покойните ми близки

Питате ме как съм, как я карам
и какво е станало след вас?
Селото и хората догарят,
остарявам видимо и аз.

свиха си се селяните вече,
правят нещо щж като преди.
Младите заминаха далече
и забравят своите деди.

Те не знаят сборове-седенки,
мириса на майката-земя
и човещината като сянка,
някак много бързо намаля.

от забвение пресъхнаха чешмите,
във земята бурен ги покри.
Пусто е дори и сред лозите
тъжно е в самотните гори.

Тежко лъкатуши и реката
и умира бавно сас сама.
Люта рана ми кърви в душата
зарад запустялата земя.

Тихо е, не вика и козарят,
няма преминаващи коли.
Някои за хляба разговарят,
мен и за децата ме боли.

Имало е много да изпатят
хора и поля, и небеса.
А писмото няма да изпратя.
Нявга сам ще ни го донеса!

Човекът

Какво е човекът?
Навярно поет е, строител на новия век.
Работник, творец, ръководител,
учащ, пенионер и учител.
Той винаги крачи напред!
Той търси простора
и по собствена воля,
гради си живота по-лек.
А пътят е труден,
дори безрасъден,
но той си остава човек!
Човека не можеш държа го в окови,
завързан, затворен и унижен,
той скоро ще литне в небето на воля,
той буревестника на новия ден!
Човекът е сила чутовна, велика,
живееща в теб и в мен,
обхваща безкрая,
лети и към рая
на идния приказен ден!
Човекът е птица летяща високо
и махаща гордо с крила,
отпровяща призив към всички посоки
за нови, велики, красиви дела!
Какво да говорим още за него,
човекът на нашата планета Земя,
той вечно ще крачи напред и далека
към обновлението на света
и винаги ще се възхищава на любовта!

Корейска поезия (Ким Дон-Мьон)

Ким Дон-Мьон

Моята душа

Моята душа е езеро, греби в него.
Ще прегърна бялата ти сянка,
като нефрит ще се разбия в твойта лодка.

Моята душа е пламък на свещ,
затвори вратата.
Ще трептя в копринението ти поли и тихо
ще изгоря докрай, без нищо да остане.

Моята душа е пътник
посвири ми на флейта.
Под луната ще слушам и дамотно
ще изпращам нощта си.

Моята душа е падащо листо,
Пусни ме да поспра за малко в градината ти.
Щом духне вятър, аз пак като пътник, самотен
ще те напусна.

Родна реч

Ти имаш неизчезващо ухание,
Ти имаш музика от злато.
Ти имаш гнездо, което е ключ на вечната мисъл.
Ти имаш невидима слава, която сега ще се роди
кано комета.

Ти си тиха като градина.
Ти бушуваш като океан.
Ти шептиш като бриз.
Ти сънуваш
като девица.

Ти си нашата невеста.
Ти се нашата съдба.
Ти си нашето дихание.
Ти се всичко наше.

О, моя любов, моя надежда, защо е така...
Вместо да измием краката ти с благоуханни масла,
вместо да сложим на шията ти златна огърлица,
постовяме върху гравата ти венец от тръни,
венец от тръни ти поставяме...
О.моя любов, моя надежда, къде по света е така...
Защо сме толкова тъпи?Защо сме такива глупаци?

Но ти няма да ни изоставиш.
О, моя любов, моя надежда, докосни с устни
ушите ми.
И след това ми се закълни, закълни ми се.

Бананово дърво

Кога напусна родината си?
Беден е сънтя ти, бананово дърво.

греща е носталгията към южните страни.
Душата ти е по-самотна и от монахиня.

Ти си страстна жена, жадуваща за дъждеца.
Видя от извора вода и я изливам върху краката ти.

Сега ношта и студена.
остани до възглавнизата ми.

С радост ще ти стана роб,
хайде да скрием нашата зима
в краищата на твоята провесена пола.

История за любовта (Мартин Стоянов)

Имало едно време един остров, на който живеели всички чувства: Щастието,Тъгата, Познанието и всички други включитерно и Любовта.
Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплували. единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила да помоли за помощ.
Богатството преминало покрай нея...Любовта казала:
-Богатство, вземи ме със себе си.
-Не мога - отговорило Богатството...-Имам много злато на кораба си и няма място за теб.
Любовта решила да помоли Суетата, която също преминала в красив кораб:
-Суета, моля те помогни ми.
-Не мога да ти помогна, Любов, цялата си мокра и може да повредиш кораба ми - отговорила суетата.
Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:
-Тъга, позволи ми да избягам с теб.
- Не мога, Любов. Толкова ми е тъжно, че имам нужда да остана сама.
Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че не чуло, когато Любовта го повикала.
Внезапно се чул грас:
-Ела, Любов, аз ще те взема със себе си.
Гласът бил на непознат възрастен.
Любовта било толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му. Когато пристигнали на сушата, той продължил по пътя си. Любовта, осъзнала колко много му дължи и попитала Познанието:
- Кой ми помогна?
-Помогна ти Времето - отговорило Познанието.
-Времето? - почудила се Любовта. - Но защо времето ми е помогнало?
Познанието се удмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:
- Защото само времето е способно да разбере колко велика е Любовта!

Цветен миг (Бианка Генова)

Прекрасно цвете съм аз сред
цветята,
трептят за мене пламенно
листата
хвърчат крисиви горски пеперуди
и гледат ме тъй сякаш ми се чудят
дали съм цвете или пък Богиня
дали ще литна във небето синьо
или ще цъфна в райската градина
и аз ги гледам и на тях се чудя
с какъв ли молив Бог ги е рисувал?
Поспирам миг, а мислите хвъркати
кръжат над мен със отговори святи.

Орисия


Родена съм, за да бъда обичана,
да пия свежа утринна роса
и като горска самодива
да вдъхвам въздуха на любовта!

Родена съм, за да бъда обичана,
както никоя друга жена,
със Вяра вечно да се вричам
в магията на Любовта.


Родена съм, за да давам на хората
надеждата, че има смисъл
да се разбират без раздори,
да вярват в Божията мисъл!


Родена съм, за да обичам
и да разпалвам красота,
и като мъничко момиче
да правя само чудеса.


Богиня

Д, Господи!
Прекрасна е Земята райска,
ухаят твоите творения,
пристъпвам аз с походка царска
да вдъхна свежо настроение
и заредена със любов
от твоя нежен богослов
изпращам хиляди Слънца
по нашта хубава Земя!

Бианка Генова, гр. Белене

Една ме майка (Миню Стоянов)

Една ме майка родила
една ме майка кърмила.
Една е моята родина,
това е България мила!

Горд и един е Балкана,
Странджа, Рила и Пирина,
Тракия - цветна градина,
с рози в Средногорска долина.

Едни са китни Родопи,
с очи необхватно, широки.
една е Добруджа равна,
с полята в нея безкрайни.

Един е Дунава бели,
а родината с върховете снежни.
Едно море си имаме,
и с него се гордееме.

Над него сутрин изгрева,
в морските си води отразява.
Трицметното знаме е една
от дедите ни завещано.

Нека над България то се вей
доде слънце на земята грей.

12.03.2006г.

Миню Стоянов, Пловдив

сряда, 16 септември 2009 г.

Разкази ( Петър Вангелов)

Бира за четирима

Всеки път, като отскочеше до в къщи, по съседски чувствах необяснимо вълнение.Докато разговаряше с жина ми за делнични проблеми и за децата, аз се наслаждавах на чара, на маниерите й,на тембъра на гласа .
Обноските, интелигентността и изключителната обаятелност, която излъчваше, говореха за стари аристократични традиции, а всъщност Рени имаше обикновено семейство. Живееха в малък апартамент в съседния вход. Мъжът й, едър българин, с име на велик български хан хан , се занимаваше с търговия, често пътуваше до Германия, но това ни най-малко не помрачаваше семейното им щастие.
Тази вечер, оше със звънененто на вратата, имах особено усещане.
-Здравей Симеоне, в къщи ли сте? - малко задъхано от бързане поздрави тя. - Крум днес се върна от командировка и идвам да ви предложа нещо.
С жена ми веднага си намериха приказката, като че ли преди десет минути се бяха разделили. Децата се разбесняха, телевизорът натрапчиво заливаше стаята с реклама и средтази обичайна домашна шумотевица на мен не ми остана друга , освен да се порадвам на присъствието и на чертите й.
Имаше ведро и лъчезарно лице. Очите й впръскваха лъчи от нежност и топлина в мен при всеки поглед. Очарователната усмивка коментираше диалога на очите ни. Меките й сочни устни леко и красиво се отваряха при разговора, мислено спорейки с очите за преимуществото в привличане на погледа ми. Като че ли трите живинки, включени в един разговор, преплитаха мисли и вълнения един към друг: очите към устата, а ти пък - към ума. Сърцето ми преливаше от радост при това многолюзно веселие и красота. Очите казваха: обичам тази жена, а умът ми не бързаше със заключението, докато не разбере що за обич е това. Поиска мнението на нагона, но последният спеше. - "Ама, че положение" - объркано мислеше умът и в този миг една силна мисъл връхлетя върху него.
Не можеше да повярва. Това същество скрито зад очите и ума, наречено човек, не бе истинският обожател на жената. Друг бе влюбеният:
:- Тя е моя съпруга" - проговори той. - " Ние живеехме в просторно имение на брега на Рийн. Бяхме толкова щастливи, но фатален инцидинт по време на лов ме лиши от живота на земята и от нейните ласки."
"- Кой сте Вие?" -умът на Симеон Колев се разбунтува. В идиличния разговор се намеси четвърти.
" - Казвам се Алберт фон Шлегел, а името на жена ми е Регина фон Шлегел."
"-Но това е Рени от съседния вхад, господине. имате грешка."
"- Аз не греша!" - бе категоричен графът.
"- Старият фон Шлегел не се лъже. Толкова обикалях света, докато я открия в България. А те си е все същата - с къса коса, очарователна усмивка и дълги нежни пръсти."
Малката пауза ми даде възможност да се окопитя от този неочакват обрат на събитята.
"- Вижте какво, господин фон Шлегел, тя е семейна, обича мъжа си." - продължавах мисления спор.
"- Когато се оженихме, бях много силен,едър и стабилен мъж. Приличаме си със спруга й, може би затова е щастлива с избора, без да съзнава това. иначе просто нямаше да се ожени за него, не разбирате ли?Не се безпокойте! Ревността не съществува в моя свят.Аз съм постоянно с тях, помагам им."
-Какво ше кажеш, Мони? - питаше ме жена ми.
-За кое?
-Вечно се разсейваш с тоя телевизор. Рени, следиш ли новините? Ще го изгася, че да се чуем. После ще го включа за сериала. Така! Рени ни предлага билети за балет. Какво ще кажеш?
"-Чудесно предложение!" - се включи в ума ми графът и ме обърка.
-Вие не се месете! - изтървах се гласно, но вече беше късно.
-Как да не се меся? За какво? - скочи жена ми. - Що за приказки!?
-искам да кажа...Разбира се, чудесно е... да.. съгласен съм.
-Напоследък е малко отнесен - взе да ме оправдава тя - особено след като го съкратиха от работа.
-О,така ли? - Реви ми прати мил и съчувствен поглед. Разтапям се от удоволствие като ме погледне. Пулсът ми пак скочи. Но защо става така?
"- Разтапям се от удоволствие, когато се погледнете" - повтори изненедващо Алберт.- "Все едно, че мен гледа. А вие ще извинявате, майн хер, но сте медиум, което много ме радва. Така ледно мога чрез Вас и аз да изпитам благоговейно чувство."
"Виж милата Регина, ви предлага билети. Браво! Непременно отидете! Ще бъда с вас"- Разбира се, вече обещах." - отвърнах, този път мислено.
"-Винаги е обичала музиката. Даже искаше да й купя пиано, а аз все си мислех, че това е суетен каприз. Онзи търговец Курт Васт, от Бавария, дето често ни посещаваше, като разбра за пианата, настояваше той да го купи. Беше много влюбен в нея. Е, аз се правех, че нищо не забелязвам."
"- Сега защо не го извикате да й се порадва и той. "- предложих милосърдно.
"-Той постоянно е с нея. Това е сегашният съпруг. Много се гордееше с името си. Затова и сега има същите съгласни. А един ден, тъкмо сме седнали в трапзарията на кръгла маса със свещи и красива бяла покривка, за да отпразнуваме малък семеен празник..."
Невероятно! Картината ми бе позната! откъде си спомням дантелените пердета, тройния свещник на идточиня прозорец, големия стенен часовник в дясно от камината, елхата, цветята?...Сърцето ми се качи в гърлото.
"-Беше Коледа, нали разбирате!" - продължи граф алберт фон шлегел, даже прозорците бяха украсени с цветя и снещи. И тогава неочаквано се появи Курт Васт с огромен букет цветя, а малко след него, без да е инструктирана, прислужницата внесе бира за четирима. Но с Курт ставаме трима. Кой би могъл да бъде четврътият!? Живеехме далече от града и се радвахме на спокойствието да нямаме наблизо съседи, впрочемсамо един десетина километра надолу по реката, в съседно имение. С жена си го бяха купили наскоро...В този миг на вратата някой позвъни. инстиктивно погледнахстенния часовник до камината. Беше седем без десет вечерта.
-Мони! - сепна ме жена ми - Рени си тръгва.
-Довиждане, мило семейство. Радвам се, че се съгласихте. Ще се видим след няколко дни. Ще ви чакаме в седем без десет пред залата. Лека нощ! - и забърза по стълбите, отнасяйси със себе си и Албет, и загадката.

17.03.1994 г.

За автора

Петър Вангелов е роден в с. Камен, Великотърновски окръг. Работил е като музикант, музисален редактор и музикален сътавител на две печатни издания с аудиокасети за творчеството на Антонио Вивалди и Фредерик Шопен.
От 1994 г. специализира в областта на библеистиката и екзегетиката. Има над 100 публикации в спомената област и на общохуманни теми. Междувременно ИК "Виделина" издава два негови труда - "Новата Реформация" ,1999 г. и " История, значение и сила на Цариградската българска Библия" , 2000г. през 2003 г. участва в съставянето на сборникка "Пространства и спомени" съвместно с Вълчо Камбуров, с което дебютира в белетристиката.



Отлетелите гълъби

На Невена

Нейният образ го измъчваше, не го напускаше и всеки ден се врязваше в съзнанието ус нови и нови представи. Бе чел нещо за човешките души,за окултната сила на мисълта и сега спомените от тия знания крепяха илюзията му, че тя го иска, вика го, нуждаеше се от него. Любов ли бе това?
Имаше воля да отхнърли натрапчивите мисли в моменти на професионална ангажираност, но останеше ли насаме със себе си, завладяващата й усминка, откритият поглед, пълен с жар, вяра и светли мечти, звънкият й глас, оживяваха, омайваха и като гальовно коте го привличаха и го търсеха...
Спомни си емоциовално наситените срещи, безкрайните разпалени разговори до среднощ, общите планове, клетвите за вярност, чистата им дружба: след това преломната 1990 -та година, която промени всичко: Бурните страсти по митингите, шествията, сблъсъка на светлата надежда и преливащата злоба, побоищата с отявлените анти...изгубените приятели...и самотата, породена от социалния вакуум на сринатите нравствени стойности, ангажирана зад високите стени на инфлацията, ценовия шок, бързото обедняване и борбата да оцелееш физически...
"За духовното оцеляване вече никой не мисли" - си каза и това прозвуча като епилог на разтърсващата кинолента, ярко констратираща с образните му интимни видения,внасяща допълнителене драматизъм в тях.
След време чу, че бе заминала в чужбина, омъжила се...
И изведнъж, след толкова години, по някаква капризна съдбовна воля, седяха един срещу друг - двете семейства, неговото и нейното. Разговорът - делничен, погледите - избледнели, посивели от загасналите въглени на ентусиазма,задължителни усмивки, криещи първите бръчки, разстилащи сянката на придобит житейски опит, скептицизъм и безверие, възхищения и закачки с децата, съпроводени от неизменния шоколад и ...нищо.
Бяха се срещнали други хора с други мисли и копнежи. Нямаше нищо от миналото, сякаш бе умряло...Като че ли изобщо не е съществувало. Може би говореше някаква друго минало, далечно и неосезаемо, скрито отвъд границата на спомените.
А нейният образ? Тогава той бе реален в съзнанието му. откъде е дошъл? Защо го измъчваше толкова време, а на срещата, когато трябваше да потвърди - изчезна?...
Ами ако истинският, реалният, бе друг, обвит в бял сатен, безплътен образ на душата й?...Да, всичко е възможно за образа, но копнежите? Защо изчезнаха? Може би възторжените чувства също изживяват своето забвение. Но не умират, стига да ти е имало.
Възможно е несподелените увлечения на младостта да са предрешили посоката на концентрираните й мисли, чийто послания подсъзнателно той бе уловил и погрешно помислил за свои. А се оказа, че са се стопили...или душата й е препратила смътната памет на отдавнашен живот на някоя друга забравено младост - бяла и невинна, долетяла като гълъб с крилете на спомена...
Имаше нещо мътно в тази загадка, която бедният му мозък се мъчеше да проумее.
До късно лежеше буден в тъмната стая и сън не го хващаше.Жена му спеше блажено, детето въздъхна дълбоко насън и се обърна. Трябваше да го завие. Мъничката душица винаги излизаше над одеялото при всяко обръщане. "Ето сега ще стана" - реши той и в същия миг нещо бяло, светло изплува пред него и прикова вниманието му. Тя!? Сигурен беше! Нещо му подсказваше и изпълваше с увереност, че не се лъже, въпреки светлата лятна рокля без ръкави, в която никога не бе я виждал. Този път наистина го извика, хвана го за ръка и го поведе...Както никога...
Да, но нали бе решил да свърши нещо и тогава да тръгва. Непозната сила подчиняваше съпротивата му. Вървяха и се усмихваха. Какво пък, и без друго трябваше да става. Не можеше да си спомни за какво. Нещо искаше да направи. Ах, да детето...И при нея, около нея, облени в слънчево светлина, много деца, усмихнати, лъчезарни...
Толкова обичаше деца, даже си мечтаеше да има няколко като се ожени. Щастие го изпълваше и се разстилаше в една прекрасна реалност. Децата вече протягаха към него ръчиччки. Тя му подаде една, след него второ, трето. Но в момента,в който ги прегърнеше, те губеха формата си като размит във вода образ, стопяваха се в ръцете му, превръщайки се в бели гълъби, и отлетяха.
Децата - в гълъби?! Господи, какво чудо! Как красиво отлитат, губияки се в небесната синева...
Но това е ужасно! Нали бяпа негови! Той обичаше тези деца, искаше ги, а се стопиха, превърнати в гълъби, изчезвайки в пространството заедно с цялата му мечта.

"Дайте ми ги" - извика и с всички сила се спусна след тяхл - "Дайте ми гълъбите!" - бягаше колкото можеше по-бързо, по-бързо задъхваше се от бързане, но не можеше да ги стигне. още малко, още...
-Дайте ми гълъбите! - изкрещя с последни сили и заплака, ограбен и нещастен.
-Стойчо...Стойчо? Какви гълъби , бе? Събуди се, стига си ритал. Закъсняваш за работа!- разтърси го жена му.
Седна да закусва изтощен, мрачен и отнесен, непроумяващ кое е истина и кое не, кой от двата свята е по-реален и в крайна сметка какъв бе тоя ужасен сън?
Едно гълъб долетя и кротко взе да го почуква с клюн по ламарината на прозореца обирайки трохите.
Ами да! Невидимият свят му бе изпратил разрешението на загадката.

вторник, 15 септември 2009 г.

Английска поезия (Вълчо Камбуров)

Dreams
Lungston Hughes

Hold fast to dreams
For if dreams die
Life is as broken-winged bird
That cannot fly.

Hold fast to dreams
for when dreams go
Life is a barren field
Frozen with snow.


Мечти

Лангстън Хюз

Мечтай в полет над житейското поле,
ако умрат твойте мечти,
животът - птица с прекършети криле,
не може вече да лети.

Мечтай, не изоставяй своите мечти!
Без тях твоят житейски бряг
става голо поле. Нищо не цъфти
в него, мръзне под лед и сняг.




In Time of Silver Rain

Lungston Hughes

In time of silver rain
the earth
puts forth new life again,
Green grasses grow
And flowers lift their heads,
And iver all the plain
the wonder spreads
Of life
Of life
Of life
In time of silver rain
the butterflies
lift silken wings
To catch a rainbow cry,
And trees put forth
New leaves to sing
In joy beneath the sky
As down the roadway,
Passing boys and girls
Go singing too,
In time of silver rain
when spring
And life
Are new.

Времето на сребристия дъжд

Лангстън Хюз

Вали ли дъжд сребрист,
тогава земята
ражда нов живот чист,
тревички зелени растат,
главички повдигат цветята,
гладки са, свежи листата...
И чудото си пробива път -
Живот,
Живот,
Живот!
Вали ли дъжд сребрист,
пеперудите така
вдигат сребърните си крилца,
че да ловят небесната дъга.
Освежените дървеса
пеят с новите листа
под радостни светли небеса,
както долу по пътя
момиченца и момченца
вървят и също пеят
под дъждеца сребрист.
Когато Пролетта,
Живота
са в миг нов и лъчист.


If I were a Bird

Edith Segal

If I were a bird
I wouldn't like to be
in a little cage
where I wouldn't be free.

I'd want to spread
my wings and fly
Over the tree-tops
And into the sky.

I'd visit my friends
Who live very far,
then I'd fly up high
And sit on a star.



Ако бях птица

Едит Сийгъл

Птица ако бях аз,
не бих си пожелал
да съм в малък кафез
без свобода живял.

Да разперя криле
искам, върхарите
дървесни и небе
синьо да облетя.

приятелите си
далечни да срещна,
да стигна висини,
на звезда да кацна...

Преводач от английски език : Вълчо Камбуров

Честит рожден ден ( Стиви Уондър )

неделя, 13 септември 2009 г.

Що е човек? (Аспaрух Вангелов - Поезия)

Аспарух Вангелов е роден в с.Камен Великотърновски окръг през 1928 г. Въпреки, че израства в бедна селска среда от малък проявява любознателност към всички сфери на културата. Още от дете е запленен от цигулката на местния начален учител и със затаен дъх слуша от оградата провеждането на частните уроци по цигулка.
От дядо си Вангел слуша разкази за автентичната му среща с граф Толстой, за руския народ и култура. В дома му, често се е говорило на руски, защото баща му Петър и дядо му са били 20 години градинари в Русия, в Ростов на Дон. Това допринася за ориентацията на Аспарух към изучаване на руски език в университета.
Завършил е руска филология с втора специалност философия. Има висше педагогическо образование. Работил е като учител, директор на 171 ОУ - "Ал. Войков", директор на 37 ОУ - "Райна Княгиня" София, инспектор по просветата на Русенски окръг, инспектор към Министерството на културата - София. Има диплом за квалификация в Мосва за управление на училищата и културните учреждения. За справяне с работата е награждаван.Притежава и документ за завършен едногодишен директорски курс за научно управление на учебно-възпитателния процес.Семеен е от 1954 година и днес се радва на трима внуци.

Що е човек?

Вазов някога попита
с мисъл от любов пропита:
-Що е човек? Що е живот?
Създаден ли е от Саваот?
"Защо човекът мре?
Защо се ражда?
Къде е висшата му цел?
Дали в задгробния предел
или в борба с глад и жажда?"

Вазов много въпроси зададе,
Но на мълчание се предаде...

Маркс издигна детерминизма -
категория на марксизма...
Човек е биосоциално явление
с историческо предназначение...
Редица явления той обяснява,
но отговорът му не задоволява.

Маркс мълчи за езотеризма:
Факти от трансцендентализма
счита ги за заблуди.
И смята религиозните за луди.

отрича паранормалните явления,
те били грешни съждения -
като телепатия, левитация.
Нямало дори и телепортация...

Но Айнщайн написа с ръката,
че Наука без Религия е саката...
Евсеевич високо се издигна,
с креслото във въздуха увисна,
яйца за секунда изпече,
интересни слова изрече...
С мисъл запали завеса,
в ужас припадна Иванеса...

Блаватска грозде материализира.

Дънов от арест се телепортира
И чай пи в своята квартира.

Севрюкова почти неграмотна,
През нощта тъмна,съвсем самотна,
схема на атомно ядро тя създава,
диплом за откритие получава.

Моцарт, Бетовен и Вагнер
признават,
че от свише диктовки получават
и гениални пиеси създават.

Моцарт е слушал оркестър небесен
и написал реквием чудесен.

Шопен- блед и жълт в тъмнина,
нотиръл траурния марш с бързина.

Кочовска днес твори чудеса
под тези светли небеса.
Десетки още факти има,
но трудно се записват в рима

Човек - материално същество,
но има и духовно естество.
Да, това е Човекът.

Идеалът за любовта в светлината на алтернативното образование

Традициите по нашите земи

Ще проследим по - обстойно процесите на трансформация от една епоха в друга, както и пътят на онези, които са били обречени да служат на един първоначален замисъл . Последните, преследвани и избити са оставили след себе си закодирани писания за бъдещите поколения. Те от своя страна са повлияли на европейската култура , но задъхана в своя бяг, тя тепърва ще трябва да събере разпилените фрагменти от едно цяло и осмисли своето съществуване. Приносът на България е уникален и аз бих искала да се спра по-обстойно на онези изследвания осветляващи някои неизяснени досега моменти на приемственост от древността до наши дни.
Разглеждам предимно влиянието на орфеизма и богомилските ереси върху развитието на английската и американска литература и връзката им с източните учения като затварям кръга от разпилените фрагменти на хилядолетните усилия на човечеството да възстанови изгубения идеал.

Английският език като международен днес, е избран да пренесе по целия свят знанието за всеобемащата космическа реалност и да подготви световния обединителен процес чрез духа на онези народи запазили своите ценности и мъдрост през вековете. Западните народи имат привидно лидерска позиция в световния обединителен процес, както съпругът на едно семейство отговаря за икономическата и обществена позиция, а източните народи, включително и тези от Източна Европа, носят посланията за мир и защита на планетата, както съпругата се явава грижовен пазител на семейното огнище.
По древните български земи, както е известно вече от науката , е съществувал голям духовен център пренасящ сакрално знание в подготовка за идването на Месията – Христос. Древните траки поради своя индо-ирански произход са синтезирали по своеобразен начин знания почерпени главно от египетската и древногръцка култура.
Но в отделна статия за Орфей ( том-11), авторът, макар че представя Орфей като митически герой от гръцката култура, подробно разкрива неговото учение.

Съмишлениците, ако може да се нарече така, на западен клон на будизма, са спазвали вегетариански начин на живот и са били против жертвоприношенията, водили са чист нравствен живот на въздържане от безразборни сексуални връзки и са считали слънцето за основен дарител на живота. Така както светлината прогонвала тъмнината в душите на хората, така и тези посветени в мистериите на сакралното са търсели безсмъртието на душата. Счита се ,че Орфей е бил дълбоко посветена личност, чийто послания и мисия е била да подготви идването на Исус Христос на Балканите.. ( Н. Гигов, “Трънен венец от рая”,с. 209.) Изследванията на Никола Гигов в Родопите разкриват една древна тракийска култура, която доскоро се е считала безписмена..
Мирча Илеаде в своето представяне на тракийската култура не споменава за връзката на Орфей и неговото учение с тракийската религия и ритуали, но говори за съществуването на сватбен ритуален танц, при който мъж е преоблечен като “ булка”.(т 13 )
В своите изказвания и публицации Н. Гигов, непрекъснато дава все повече и повече материал, върху който съвремената наука тепърва трябва да се замисли.

Сега можем да кажем, че митът за Орфей и Евредика носи огромна смислова натовареност по отношение не само на идеала за любовта, но и по отношение на идването на Месията – Христос като основен център за възстановяване на идеала за човека, рода, нацията и света.. От друга страна, обаче, опитът на Орфей да обедини разпокъсаните тракийски племена в единна държава, говори не само за трудностите, пред които е бил изправен посветеният “жрец и цар”, но и за основната бъдеща роля на един “Спасител” както е бил случая с Исус Христос по западните територии на планетата земя и неговата мисия на световната сцена.
Централната тема, около която ще се движи основната посока на разсъждения е под сакралното заглавие "Свещеният брак" - едно изследване на Сашо Русев относно фолклорните традиции носещи древни кодове. Тук, най-съществените елементи, на които можем да обърнем внимание е преплитането на митологични и приказни елементи с народните вярвания и обичаи. А те говорят за непреходната тема за трансформиране на неорганизираното стихийно начало в човека и отвън него, за да урегулира и установи реда и хармонията подчинена на висшите вселенски закони.


За да се осъществи тази хармония в света идва на помощ “посредник” между двата свята , чийто усилия и особени качества отварят пътя към бъдещето благоденствие на семейството и рода.

Майсторът

Сурова или Василица е местно наименование на Нова година. Огласяването на нейното идване вечерта срещу празника съчетано с разиграване на обредно представление - сватба се осъществява от дружината на сурваскарите наричани още “камилджии, джамалджии или бабугери”.(с18) Тя е съставена от ергени и мъже. Обикновено обредните лица са представени от старец с камила или мечка, гайдар, девер, младоженец,невеста, поп, клисар, цигани, циганка, циганчета и стражар. Всеки от участниците се стреми да скрие своята индивидулност чрез обредно облекло, походка, говор и обредни действия съответстващи на образа, който представляват.
Разпределението на ролите се извършва в зависимост от желанието и способностите на всеки един от участнците. Например за невеста се избира млад, красив момък,а преобличането му в булчински дрехи се обяснява с желанието да си намери булка по-бързо.

Центарлно и водещо място е фигурата на Стареца. За неговия образ се избира ерген или мъж с опит , който умее да се шегува, да е приказлив, да пее, свири и води камилата, за да играе. Облечен е с дълъг овчи кожух обърнат с вълната навън, препасан с "черен пояс", " усукан пояс с бял, червен или зелен цвят." Причината за червения цвят на пояса се обяснява с вярването, че когато "Йсус Христос се родил с червена дрешка е одил" (с. 19)
На пояса и на лактите на стареца са закачени "овчи звънци и клапатарници". Поясът на кръста е символ на неговата мъжествена, духовна сила въплътена в здравия ,твърд , суров топуз, който държи в ръката си. Той се изработва от дъбово или върбово дърво. долния му край се нарича "чамуга" или "глава", характеризирана, като "голяма, твърда, силна, като на курбекетлия“
Лицето на Стареца е с маска от агнешка или заешка кожа, които на главата оформят шапка. Маската е с брада, мустаци засукани на тел от бяла вълна или калчища. със зъби от боб.
Смисълът на животинската кожа е свързан с християнското разбиране за " жертвата на Агнеца" - Спасителят, който в случая свързва миряните с кръвната линия на Исус Христос.
След стареца е гайдарят, деверът, невестата, младоженецът, попът, циганите и стражарят. Пътят на обредното шествие минава през махалите, където живеят участниците. Те от своя страна образуват с други махали своя суроваскарска дружина. Всяко обредно шествие - сватба описва кръг, завършващ в къщата откъдето е започнало.
Определението “ берекетлия” произтича от вярването че "няма ли берекет в него и ние няма да сме " и че " суровото дърво има семе, не е изсъхнало“ ( с. 20). В този контекст главата на топуза, според автора, е съсредоточение на “духовно Небесно-Звездна оплождаща енергия” (с.21) или казано с други думи, това определение носи благословия и святост на сексуалната съпружеска любов. На топуза "от към главата" понякога е вързан червен конец чемшир или китка цветя зелени дори и през зимата. Вечно зеленото растение съдържа идеята за вечен живот скрито присъставаща в главата на топуза.
Викът "сурова" влял се в звъна на звънците, музиката и песните, огласявани по пътя и пред дома на хората е средство чрез което суроваскарските дружини се ориентират взаимно за движението си в пространството и отбягват среща помежду си. В повечето случаи борбата между тях е символична . Борбата за невестата е свързана с желанието те да бъдат разменени или ако едната дружина успее да запази своята и вземе чуждата да докаже, че е по-силна. Вярва се,че срещата е предизвикана от желанието да се ограбят даровете.
Символичният път на Стареца като представител на Божия син и пътят на неговата дружина са едно реално пътешествие на душите към получаване на божията благословия. Тя може да бъде достигната само тогава когато се преодолеят трудностите и се спази хармонията и реда в творението. Обредното представление във всеки дом е почти едно и също. Старецът удря с топуза си по прага, по вратата на къщата и призовава чорбаджията да отвори, за да посрещне "Божи хора". В случай, при неспазване на правилата, проявената безотговорност се наказва с отнемане на възможността да се получи благословията. Така домът - продължението на родовата линия, остава неизграден.
...
Откъс от книгата :" Идеалът за любовта в светлината на алтернативното образование" на Румяна Русева

В търсене на Граала (Р. Русева)

Орфеизъм , богомилство, европейски ренесанс

Когато говорим са вливане на българското духовно и културно наследство в западно-европейската култура неминуемо се изправяме пред необходимостта да разглеждаме тези въпроси в един по-дълбок исторически контекст, а именно връзката на българското поколение с неговите източни корени , криещи се в подножията на Алтай и Хималаите , както и древните хиперборейски родове. Древните ведически текстове са запазили спомена за изгубеното кралство на Пандавите и дългогодишната битка на законните князе за придобиване правото им на първородство при кралското им унаследяване.Какво се е случило с онези предци, носители на космическо знание, че са били принудени да понесат исторически катаклизми и доведат своята мъдрост от натрупан опит до нас ? Защо са загинали толкова големи и силни цивилизации оставили своето наследство сред купищата изгорени книги на Александрийската библиотека? Съвременен прочит на историята може да ни открие стъпките, които бихме следвали, за да възстановим изгубеният идеал за “ Небесното царство.”Днес сме изправени пред необходимостта да изградим една нова култура на новата цивилизация, която можем да открием с революция на сърцето, която да прегърне хората като предани синове и дъщери на Небесния ни Създател.Свидетели сме на масова аморалност и злоупотреба с човешкото достойнство – оттам и на големи престъпления и непреодолими пропасти делящи съвременното потомство от Своя Създател. Натрупаните през вековете наслоения и грехове на индивидуално, семейно, родово и национално ниво още повече притискат и пренапрягат съвременния ни живот и правят трудно предвижването ни напред. След Втората световна война на Запад се възцари стагнация , която уплете западния човек в мрежите на отчуждението и деперсонализацията – Кой съм аз? Кой и къде е хазяинът? Сигурно го няма или е някой друг? - четем в драматургията на абсурдистите. И ако интересът към произведенията на Р. Тагор спада след 20-те години на 20 –ти век, то е именно поради това откъсване от идеята за смисъла на живота. Има ли Амаргедон или не? Кой е Антихриста? Има ли Бог и защо най-после не се намеси? Или както казват героите на английския драматург Харолд Пинтър “ А може би има двама хазаи”...Според голяма част от богомилите, произходът на злото преди всичко е вторичен и един ден хората ще могат изцяло да се върнат при Христос – защото преди всичко Той е както справедлив, така и човеколюбив и няма да допусне “ да погине нито един”.Светът на материалните желания при които папи, патриарси, царе, боляри, политици, както и всички други – роби на суетното си желание за власт и благополучие, е свят на злото проникнало в душите и сърцата на хората . . Защо Великата богиня – майка е трябвало да установи Своя култ със цената на такива жертви , както в храма на богиня Изида царицата- жрица е приемала т. нар. помазан цар с полагане на кръвен данък – за да отвори вратата към отвъдното и възкреси духа на мъртвите. Защо е било нужно такова нечовешко страдание при разкъсване тялото на Орфей от пияните дионисиеви поклоннички и можем ли да наречем такава смърт глупава и безсмислена? Затова ли защото, Орфей е искал да остане верен на своята съпруга, макар и тя да била вече в отвъдното.Случайно ли Орфей се обръща по пътя от ада, за да се увери за любимата си или потъването на Евредика в царството на мрака е било безвъзвратно.? Какво ни говори това отиване на Орфей в ада и неоспоримият факт, че е дал новото учение на любовта към всичко живо. Така нареченият катабазис – слизането на посветения в ада е логическо продължение на орфическото учение у богомилите , а именно, за силата на любовта и саможертвата като естествена нишка в християнската вяра на съвършените, посветили си живота в предано служене на целия човешки род. “ Съвършеният” богомил не бил просто странен мърморко с чудодейни качества, а преди всичко “добър“човек, или “чист” в мислите и сърцето си. Така катарите преведено от гръцки , наричали себе “чисти” и привличали съмишлениците си – те вярвали в неизмерната любов на Исус Христос и нейната неограничена способност да прощава и дарява хората с нов живот. Тази сила на вяра им позволявала да се чувстват едва ли не като братя, синове или дъщери на Бога. В изследването на Г. Василев “Българските богомилски и апокрифни представи в англоезичната средновековна култура” имаме яркото присъствие на образа на Христос Орач, дошъл от “Повест за кръстното дърво”, където “благодатта да станеш добър човек: е най-голямото приближение към Христос”( У. Лангланд) Усещането за напълно преобразения свят при слизането на Сина Божи се вижда от една пълна версия на втора част от Никодимовото евангелие – слизането на Христос в ада , където богомилите и катарите изразяват своята идея за освобождението на всички души от ада, за разлика от ортодоксалното тълкуване, че се освобождават всички души , “които са живели достойно и умрели преди идването на Христос, т. патриарси и пророци.”(с 44)В едно такова духовно семейство където тече живата вода на любовта, се ражда и духовната култура на сърцето . За пръв път широката провансалска култура обхващала ценностите, характерни за тази част на световното общежитие, без да поставя или пренебрегва някоя от тях поради догматични съображения. Тази пълноценност на културите надминавали границите на религиите, превръщайки се в основа за свободата на съвестта, тъй плашеща папската институция. Поезията започва да се счита за качествено социално осъществяване . А славата на трубадурите се изравнява с положението на аристокрацията. Така в Прованс се създал нов позитивен образ на съвременния човек, които прилага качества и способности без предварителни ограничения. Идеалният тип характер бил наречен” паратидж”, което означавало чест, добър характер, равенство, уважение кум човешката личност, както за себе си , така и за другите. “Паратидж” се прилага във всички области на политика, религия, чувства. Същата категория се определя още като благородство на душите. Куртоазната любов се превръща във възхвала на онази любов, при която се чувстваш най-свободен и обичан, най-спокоен и насочен към висшите сфери на чистия дух. В миговете на страдание и провали, единственото нещо, което остава близо до теб и разкрива своята най-дълбока същност чрез мълчаливо разбиране и тих нежен глас е Сърцето, част от двойствената характеристика на Бог. Народностния характер на легендите за крал Артур говорят и за разбирането на техните създатели, че благородтсвото на характера и чистотата на сърцето и душата не е притежание само на крале, папи и дори духовни водачи. Дори напротив, става така, че те именно не успяват да докажат силата на своя дух и извършват често предателства спрямо своя народ и държава. И ако крал Артур, Ланселот или Гуейн стават жертва на страстите си, то скромният Пърсифал или “хубавият непознат” достига до Свещения Граал, спасявайки омагьосана кралица – дракон. И тук както подчертава Михаил Иванов в книгата “Сексуалната сила на крилатия дракон:” се появяват повествованията за храбри принцове , превърнати в жаби, за рицари лебеди, които бродят из Пъстри земи и за принцеси на Граала заключени в кули или приспани за сторици години. Във всички тях тече една и съща фабула, според която принцесата е недостъпна по силата на някакво ограничения
( упоена, затворена) за принца, който трябва да я открие и освободи, за да запази династията и да продължи рода. И в западната литература символичното значение на Граалът носи особена натовареност – в него сякаш е заключена онази женска сексуалност, с коята Бог дарява жената – носител на най-възвишени чувства и огромна саможертвена любов. Тя може да бъде освободена и да съществува само тогава, когато са направени необходимите условия от страна на нейния бъдещ съпруг. Всички тези приказки са оцелели, защото са носели това тайно древно зание за възраждащата се пролет и вечността на любовта. Според Лорънс Гарднър, дълбоко в психиката на човека от Запада е вложено едно унаследено вродено съзнание, че Граалът
( символизиран от Изгубената невеста) трябва да бъде открит, за да възвърне Западът своето плодородие.Така трубадурите пеели своите песни за черната мадона , изоставена и тъгуваща по своите изгубени деца, защото нейният съпруг-младоженецът не е на земята да довърши своето дело. И ако богомилите и катарите критикували църковните бракове, то те насърчавали отречението и участието на жени в свещенослуженията, подчертавайки равнопоставената позиция на жената с мъжа.. Тъкмо затова е толкова вярата им в Мария Магдалена , носеща Христовата кръвна линия..Така Светия Граал се превръща в символ на истинската любов, пречистена още в утробата на избраните от Бог жени ..( Ребека, Тамара, Мария, бременната Мария Магдалена с потира от картина на Карадажо)
След албигойските походи на папа Инокентий през 13 век,провансалската култура затихва и Европейският ренесанс разцъфва в Италия, с Божествената комедия на Данте и образите на Джото.. Постепенно духовната вълна се пренася в Германия и Англия, където намира своята кулминация в творчеството на Ул. Шекспир. Това е така наречената Елизабетинска епоха в Англия , след като кралица Елизабет , посветена в протестанската вяра, успява да наложи релизиозна толерантност между протестанти и католици. При съпоставка на отговорите на английските лоларди в съда с тези на богомилите, според изследването на Г. Василев, ясно личи тясната връзка между двете течения. Лолард идва от немския глагол “лоллен” означаващ, мрънкам си – ясен белег за навика на богомилите да са в непрекъсната молитва. Лолардите допринасят за превръщането на в Англия в национална църква. При решаването на проблемите на хората обречени да живеят в оскъдица, при материални и духовни лишения, лолардите като катарите предлагат един от умерените и осмислени модели в това отношение. Народният ренесанс означава, че обикновено необразованите, бедните, изоставените хора са способни да възприемат словото Христово и да му се отдадат с цялата си светла и човеколюбива енергия. Те придобиват извисени чувства и познания и се изравняват с позицията на аристократа , т. е. погледнато глобално, богомилското, катарското и лолардското движение са духовен подем на просвещение на масите, водено от високообразовани люде. И ако отново се върнем към вече утвърдената Елизабетинска епоха съвсем ясно усещаме и приемаме. творчеството на Ул. Шекспир като върховен изразител на всички горепосочени тенденции. Дори , понякога сред историците се спори дали всичко това е било написано от един единствен творец или това са били няколко пожелали да останат в неизвестност. Все пак ние приемаме официалната версия и стил на един изключителен гений – поет и драматург, чието творчество оказва своето огромно въздействие особено върху драматургията дори и до наши дни. В годините на религиозни, етнически и национални конфликти , за първи път една жена като кралица Елизабет създава условия, за които са се борили и загивали милиони преследвани хора. Ние не знаем със сигурност дали са съществували Ромео и Жулиета , но може да твърдим, че те са събирателен образ на онези ,които през цялата човешка история са търсили любовта надхвърляща расовите, религиозните и национални бариери. Шекспировата трагедия на е просто материал , подхранващ сладникави или романтични любовни стремления, а е един запис на сблъсък между два рода станали причина за смъртта на своите деца. В същността си тук идеалната любов се изявява в стремежа на двамата герой да надскочат родовата вражда и останат верни в сърцата си, запазили чистотата на своите пориви и мечти за съвместен живот. Така двамата герои се извисяват до идеала , който кара човек да изостави своите ограничения и концепции. В трагедията “Отело”, отново сме свидетели на драмата, съпътстваща любовта на мъж и жена от различни раси – сарацинския войник Отело и бялата жена от благороден произход Дездемона. Тук се преплитат човешките страсти на любов, ревност и омраза,попречили на героите да реализират щастието си. Но ако любовта на Дездемона е безрезервна, то първичната, заслепена от ревност , страст на Отело, го тласка към убийство. Но Отело не е още от онези наречени “добри хора”, и за него пътят до просветлението е дълъг.. Шекспир ясно разграничава пътищата на своите герои и дава своята присъда върху тях.. За него висша форма на любовта е дълбоката връзка със същността на явленията чрез смирение и самоотречение - идеал до който стига крал Лир , след дълги страдания на лутане и отхвърляне от страна на двете му горделиви и богати дъщери. Единствено неговият шут остава верен до края на извървения път.. Онзи ‘ шут”, онеправданият, отхвърлен и лошо облечен герой от народа се оказва най-мъдър и устойчив на превратностите в живота. Но както казахме, това народностно движение на Европейския ренесанс се е оглавявало от най-прогресивните и образовани хора на времето. Носител на миротворните им идеали за реформиране на обществото е до известна степен принц Хамлет, чийто колебания и преднамерена лудост са отражение на страданията и лутанията на творческата интелигенция на зараждащия се ренесанс. Притисната от феодалната и религиозна върхушка тя си е задавала въпроса – необходимо ли е да установяваме социални реформи и нов свят чрез кръвна революция или не? Как да продължим заветите на нашите предци, които искат възмездие за своята насилствена смърт? Как ще се установи справедливостта в този свят, ако просто се оставяме на човешките си чувства ? Имам право да отмъстя, но после до къде може да ме доведе това? И макар, да ни добре известно, че сред учениците на Исус Христос е имало зилоти – поддържници на силовите методи за преврат, реалният път на спасение остава посочен от силата на любовта, която се разпростира върху цялото човечество.
И дори сред най-обикновените хора този път е най-достъпен и преодолим, чрез силата на духа и сърцето. Така в комедията “Укротяване на опърничавата” , смелата Катерина доказва способността си да бъде променена от заядлива и неудовлетворена от живота си жена в покорна и вярна съпруга. И всичко това чрез търпението и оптимизма на своя съпруг – един необразован на пръв поглед, но весел дребен феодал. Днес, чрез сътрудничеството на различни култури и цивилизации ролята на изкуството става водеща пътеводна звезда за духовно освобождение на народите... И ако мнозина отчаяни хора на Запад и по света виждат края на света и някакъв месиански образ, то смея да твърдя, че онези, поели пътя на “чистите” катари от Лангедок имат способността да осъзнаят своята собствена уникалност и творчески път като строители на новия световен Ренесанс на междукултурно сътрудничество в условията на борба за световен мир.
Румяна Русева

събота, 12 септември 2009 г.

вторник, 8 септември 2009 г.

Из " Градината на розите" (Румяна Русева )


Величка
фото - Р.Русева


Момиче

Сиротна открих се на брега,
а там река потънала в тишина,
влачи своите води едвам,
и тъжно,тъжно думи ми реди:

-Накъде да тръгна с теб,
момиче от небето ?
Ти търсиш любовта,
знанието и мъдростта...

Но в мен водите мътни
отнасят само водорасли,
а мъглата стеле се безспир,
и потокът чист се скри в мир.

Зная жадна си за моята вода -
живата река на любовта;
Ала светът ни носи тази мъка,
и ние жално стенеме
без път и без посока -
горе в планината,
тръгнали надолу през мъглата.

И ти очакваш до потока
да прегърнаш някого до болка.
Облечена си в бяло,
но очакването ти е без зов,
и само слънце засияло,
те прегръща под синия покров.
март,2009



Танцът на цветята

В късна зимна нощ
две рози -две деца
разтвориха
цветчета в танц -
В танц ефирен
завъртяха валс;

И с нежна светлина
малките деца
кротко засияха;
Видях аз
две нежни пъпки
отворени
към любовта;
И като цветя ми
махнаха ръчички -
със своите листа -
по пътя спряха ме
в нощта ....

По детските лица,
след бала на цветята
розови листа
разтвориха сърца -
усмихнаха се -
две деца танцуваха
като звезди
под лунна светлина.

януари, 2009



Сърце

Как искам с було да покрия своето лице,
да скрия от света едно сърце, което страда
в любовта...несбъдната, ала така желана.
Любовта и нежността на моята душа търсят
обич и закрила - те очакват ни в светлина.

Искам да се скрия в стремеж към красота,
с було да забуля своето сърце,
страдащо в порока, разкрил се в света,
свят на страсти, далеч от любовта.


Синьо небе


На Димчо Дебелянов

Късче синьо небе... натежали
от плач очи
и радост – миг на прозрение,
сълзи щастливи в сърцето,
прилив на морска вълна,
разбила се в чувства
на скръб и тъга.

Дълбоко в недрата на новата сила,
извира дар чуден, омаен – музика,
чиста вода –
песен и полет безмерен ...

Блян и надежда – порив тревожен...
миг плодоносен от сила небесна –
дар чуден – късче небе... на радост.
Музика, песен даряват с нова любов
живота – животът, безмерен...