Океанът на любовта (Румяна Русева )

Отчаяние

В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.

Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.

Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?

О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.


Раждане

Една жена съзря отвъд смъртта
и с блеснали очи се устреми
към светлина –
Ала не стъпила добре
подхлъзна се за миг,
огледа се натам
где брегът на океана
се виждаше едвам...
в мъглата...
И тя тревожно се озърна...

Сянка бледа се промъкна в нощта –
Боже, що ли бе това? –
Странно и безформено –
но не ужасно,
а смешно –
създание прекрасно,
изгубено в света..

–Накъде сте тръгнали? –
се осмели да пита тя,
трепереща.
–За коя земя?
–Не знам. – отвърна то
и тъжно запита:
–Тука ли е долната земя?
Аз съм сам само.

-Хайде с мен! – засмя се
пътуващата в мрака,
и протегна си ръката.
Но внезапно нещо в нея се отля –
И съществото се превърна
в прелестна жена.

-Я каква съм аз била! –
зарадва се то.
И не видя
как пада другата жена,
ударила глава в една скала –
кръв потече под коси,
разпилени в миг на болка
и стенание –
при раждането на деня,
дарил света със светлина.

Ответ

Спъна се в мрака
и плахо попита :
-Кой си ти?
Един непознат
глухо
промълви :
- Чаках те в тишината..

А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
-Ти ли си оня,който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?

И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание...

-Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ..

Тогава той отвърна ù:
-Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен,сив
и съм тук да кажа тез слова:

-Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света.....



Сълзи

Безброй неизплакани
сълзи –
сълзите
в човешките сърца
се сбраха
в моята душа
и тя се сгърчи в скръб
и неизказана тъга.
Мъката напира
и сърцето ми тежи,
а в двете ми очи
се сбират
неизплакани сълзи.

Но те се стичат бавно,
бавно
и струйки капят
по лицето.
Проговарям тихо
и словата ми се чуват
в нощта едвам:
-Не мога повече
да гледам
тъжните очи
на детските души....

Една сълза
самотна се стече
по лицето
на самотника,
протегнал си дланта :
-Дайте ми петаче –
глас помоли ме
в нощта.

Нежност
ме обгърна цяла
и една
надежда
прогони ми страха,
а в очи ми засия
утринна звезда.

Топлината на лъча
освети студа -
а звездата ми
изгря – разтвори се
в човешките сърца.

Бедняк прокуден
далече от дома
ми се усмихна плахо,
плахо с тъга...

Тогава
ме погледна ти
и внезапен порив ме заля
да те прегърна
и да видя
Любовта ти към света.





Чаках те да бъдеш с мен

Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -

И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;

А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;

И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...

Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках

Младостта е вечна

Застанала пред него,
сърцето ми замира
и умът ми спира от вълнение,
и като птичка пърхаща с крила
искам да летя , летя..

Зная младостта е вечна
и винаги ще бъде с мен
щом в сърцето блика песен.
Мечтите ми са ярки,
а полета висок,
и духът ми морен
вика с пълен глас:

-Не мога повече,
не искам в този час
да бъда в капана
на неизвестността -
там страстта ме плаши
поробена в страха..

И останах с поглед
вперен
към звездите,
без теб в тишината,
ала с мечта една –
да се срещнем в Любовта,
като истински съпрузи
отдадени на Вечността.

Казват, "Ще си отиде той,
друг ще дойде може би"...
Но знакът на съдбата остава
Нейде горе, записан в небесата.

А Господарят в Любовта,
отсякъл е : " Един те чака,
но кой ще бъде той
съдът кармичен ще разкрие,
щом делата ти открие.."

Платили ли сме с дела
достойни?
Готово ли е
нашето сърце
да приеме годеника
в тези светове?

И ето, аз го чакам
да се върне,
зная, че не съм сама..
И как бих могла, когато
в бурята съм с Приятел,
Възлюбеният Господар
на Вечността.

Той дава ми надежда,
освобождава ме
от чувство за вина
и от окови на страха.
Дава свобода как да избера,
как да стигна щастието,
в безкрайната космическа игра...



Далече

В този свят на неизвестни
далече от живота на духа,
объркани мечти, дела в смут
понесоха се на война със
сиянието на дъгата озарена
от небесната съдба...

Там далече, някъде в нощта
на живот объркан от греха
пътува моята душа сиротна,
сама.- тя броди сред океана
на смъртта и вика ме безспир:
=Къде си ти? Изгубих се, ела!

Вик злокобен се понесе,
Измъкнаха се твари бедни
в нищета, за да заглушат гласа
на моята душа....и те шептят:
- Тук няма никой!
Всички сме в калта тръгнали
на пиршеството на смъртта...

Прониза ме студът и сърцето
ми замря...останала без сили ,
без лъча сведох аз глава,
но със затворени очи започнах
да броя: едно, две, три...
докато изгрее светлина...

Спусната дъга от небесната съдба
ми постла пътека в нощта...
В сияйна нощ без страх от самота
Тръгнах сам сама в света,
Търсех да открия своята душа...

Там в далечината възглас долетя:
- Чакам те,ела!
Очаквах таз война да спре.
Очаквах светлина след дълга битка
на победа –животът победил страха!

По пътката постлана
на небесната съдба
две сърца събрани с вълнение
откриха
единството на своята душа...



Океанът на любовта

Любовта на океана
в нощта ме пази...
И питам се :
“Защо ?”
И ето силните вълни
ме подемат към върха.

Житейската борба ме кара
в битка да посрещна
лице в лице смъртта.

А тя ме прави неуверен…
и тревожен,
по-чувствителен
и по-нищожен.
И прегърнат в страдание
да си спомня с топлина
приятелство в океана,
дарило ме с воля за борба.

И се почувствах птица
лекокрила – светла
и свободна;

Ала стигнала небето
гълъбица
спусна се с вик,
за да дари сърцето си
в нощта.

И тя попита:
– Нима си този,понесъл
моята съдба?
Отвърна ù тих глас:
– Да, чакам твоята усмивка.
Ела с мен в нощта.

Видя тя умиращ гълъб в храста:
Жив ли бе все още? –
отчаяно се завъртя,
осъзнала,
че гълъбът не е успял.

И скръбно установи смъртта му,
с внимание не я дари – умря,
паднал в шубрака на нощта,
гълъб тъжен не приел от нея
свободата...

Из стихосбирката "Океанът на любовта",2009