Реката на забравата ( Георги Драмбозов)

Сън
...Ето,минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Елисавета Багряна

Ту в оня влюбен "Унес" на Багряна.
В шейна с елени и в пиривчен звън.
Ту сред вълни,с коси от морска пяна...
Така те виждам в моя чуден сън.


И ти ли си сънувала,любима?
един и същ навярно е сънят.
И цяла вечвост оттогава има.
А пак звънци еленови звънят.


Крила на гълъб - дланите момчешки.
Сърце на гълъб - твоето сърце.
Не скъпи тоалети - бели дрешки.
свалих от теб с треперещи ръце.

Измина вечност, за децата страх ме е.
от бял екран, от секса откровен.
Сънувам оня сън, когато бяхме.
Кошута бяла,сребърен елен.



Завръщане
...Кат' бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ни завещаха...
Димчо Дебелянов

Как татко да захвърля черната умора,
да се ява пред бащин дом на Велешана?
Ще кашлям, за да чуе майка ми на двора,
до нейното безсилно рабо ще застана.

Ти вече си рекъл, може би?...Усетих
с глама дървото невнимателно на Юда.
И десет пъти падах и се давих в Лета.
И десет пъти сам на себе си се чудя.

Не мога да съм
гениалният"печален странник" -
не иска свети Петър горе да ме пусне.
И се завръщам пак при "старата на прага",
повикан като в сън от шестото й чувство.

И нека да приседна, а?
До утре заран,
когато ще настроим старата цигулка,
когато стих и музика ще ви накарат
да ми повярвате, че Лета се преплувал.

Роденият от вас ще се роди отново,
наследникът на любовта ви се завръща -
със скръбен стих, роден от майчиното слово.
И с музика,
родена в бащината къща.


Звезда вечерница
...Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка...

Пенчо Славейков

След него, който ще си иде в есента
с една мелодия на Григ и с песни недопети,
видях сред дъбовите клони през нощта:
една звезда вечерница да свети.

Поетът беше я оставил дар за нас -
завъшени страдалци и начеващи поети,
една звезда - сълзица,слязла от Парнас:
една звезда вечерница ни свети.

Замислен като Бог, днес гледа към върха,
как ние длан протягаме за хляб и за монети.
В "световните несгоди", в морето на греха:
една звезда вечерница ни свети.

Когато идем там," в есеннага мъгла",
по нея да познаят чий са стиховете -
на лявата ни гръд, на белите чела:
една звезда вечерница ни свети.


Дръвче и стих

...и че животът, пят и недопят,
за нас ще има смисъл дотогава,
докато трае утринния хлад...
Андрей Андреев

Внезапно този Божи хлад премина.
Мечта за земна слава ли?...И тя...
Вървяхме след поетите загинали.
Да търсим "слънцето на пролетта"...

Над Раковица - олисял баира.
Едно дръвче да боднем в тази пръст? -
То ражда плад, то всъщност не умира.
Дръвче за люлка, сянка или кръст.

Да брули вятър, слънце да изсочи.
Напук на този прагматичен свят.
Дръвчето горе има смисъла да сочи.
Наместо стих, от нас недоизпят.

По дяволите всяка шумна слава!
Дръвчето тихичко да върже плод...
Какво след утринния хлад остава? -
Дръвче и стих...И смисъл...И живот.



За автора:
Георги Драмбозов е роден през 1945 г.в гр Свищов. Завършва ВТУ"Ангел Кънчев" в гр. Русе със специалност машинен инжинер, специализира педагогика на професионалното образование в Петербург. Работил е като инжинер конструктор, директор на професионална гимназия по строителство и заместник кмет в родния си град. През 1990 г. е председател на първото българско читалище в Свещов, откъдето е избарн в ръководството на Съюза на народните читалища.
Живее и работи в сторицата. Член е на СБП и СБЖ, автор на 13 книги с поезия, сценарист на два художествено-документални филма и няколко театрални постанивки. Негоди стихове са превеждани на руски,украински, унгарски и македонски. Носител е на множество литературни награди, включително и на приза "Златно дунавско перо" - 2005г.