Ролята на изкуството - път към себепознанието и истинската любов - литература, драма, фотография, изобразително изкуство. Творчески портрети. The role of art - the way to self-knowledge and true love - literature,theatre, art and music. Authors
неделя, 19 септември 2010 г.
четвъртък, 22 юли 2010 г.
сряда, 21 юли 2010 г.
Индийски песни и танци (Малика Сарабхай и Читра Сундарам)
Баратанатям от Читра Сундарам
Малика Сарабхай в : "С коси до коленете"
Малика Сарабхай - индийски класически танц
Етикети:
Индийски народни мотиви
неделя, 18 юли 2010 г.
Из"Звездни сълзи" ( Руми Лякова)
Пее Димана
Да бъда с Тебе!
Руми Лякова
Над стара планина
слиза синото небе,
плуват ладии, облаците бяли,
потъва тишината в зелената морава.
Залеза поляга, в розово обагря,
въздухът потрепва в златните лъчи...
В мисълта образа пробягва -
пред мен са твоите очи
и скритата усмивка в тях,
за сладки дни напомня...
И тежък ли е грях
със сърцето си мечти да гоня?
Така, във вечерта,
самичка няма да остана -
със мен е обичта,
зарастналата рана...
25.05.2008
На Тебе!
Спомням си...
Изкачва се върхът,
над него кацнало е слънцето;
бял гълъб прорязва въздухът
на обичта изгревът носи зрънцето...
Полюшват се цветя, тревички,
окъпани от капчици роса,
събуждат се и пойни птички,
утрото посрещат вековни дървеса -
и спомнянм си във тишината,
някога изречените думи
$в песничката за сърцата" &
"заедно във пътиша и друми"...
Обешава утрото чуден ден,
но тъжна и унила ставам,
защото ти вече не си с мен,
а обичта не се забравя!
14.07.2008
Последно подарен ми розов цвят -
повяхна и "загина"...
Само да живее в този свят,
създаден за двамина?
със сълзи изпълнени очи,
не могат да го радват,
сърце от болка ще мълчи...
Отиде си от мен
и твоята ръка
и погледа студен
зареян "някъде" така...
Отминалите дни не могат
да се върнат,
не може да се върне любовта -
остават само - горчилка и тъга!...
петък, 16 юли 2010 г.
понеделник, 12 юли 2010 г.
неделя, 11 юли 2010 г.
Не без дъщеря ми (Бети Махмуди)
Муди е ирански лекар, женен за американска девойка от която има дъшеря...Живял 20 години в Америка той се държи като американец...Не е виждал родителите си, братят и сестрите си от 10 години...
Д-р Муди решава да вземе жена си и детето за две седмично пребиваване при семейството си в Иран..Страната е обхваната от еуфорията на новия фундаменталистки режим.
Бети Махмуди е принудена да се облече ккато всички жени и да спазва всички необходими ритуали и обичаи на роднините...Те са много религиозни и приветстват връщането на религиозната традиция.
Бети е изплашена и не може да свикне на реда в тази непозната страна. Съпругът й признава, че е бил уволнен поради иранския си произход и е бил принуден да дойдат в Иран...
Бети намира начин да се свърже с майка си в Америка, но е следена. Муди решава да прати дъщеря си на училище.Бети успява да отиде в Американското посолство и да моли да бъде разбрана и подпомогната да напусне страната. За нейно безкрайно разочарование тя разбира, че вече е иранска гражданка чреза брака си и попада под ударите на закона. Няма право да напусне без писмено разрешение на съпруга си.
Рожденият ден на дъшерата отвлича за миг вниманието на Бети и тя отново има надежда за бъдещето.
Бети успява да се свърже с приятели,чрез които да прати писмо до родителите си и да говори с тях. Въпреки следенето Бети намира симпатизанти, които да й помогнат.
Бети е решена на всяка цена да вземе дъщеря си. Побоят нанесен от съпруга й още повече я мобилизира да продължи борбата...
Муди иска дъщеря си и я отнема от майката...Бети прави всичко възможно да си я вземе...
Бети успява да вземе дъщеря си и да напусне границата
петък, 9 юли 2010 г.
Тъга и печал/Grief and sorrow (Вълчо Камбуров)
Тъга и печал
Опитвах аз пътища разни
но всички те бяха напразни -
отиде си ти скъпа любов.
На всяка помощ бих бил готов.
но и да се сринат небесатая
за мен няма щастлива отплата,
Клночета от митра за мен няма -
и достойнства други също няма
да ме увенчаят с венец на челото,
Е,за мен вече свърши теглото!
Прахта ми ще се пръсне по света,
всяка клетка в ада ще отведа...
живот за мен няма! Знай това...
Няма бъдеще! Трябва да си вървя...
04.01.2009
Grief and Sorrow
by Vulcho Kamburov
I,ve tried so many times in vain
To run away from heavy pain...
you have escaped my dear love!
no any help! even from the above
all Heavens to drop on the earth.
No more for me a piece of mirth;
no any branches of a myrtle,
Or any dignities in me virtual,
To be put as crown on my head...
for then my ash will be fully spread
all over the world. I'll be dead
And cells of mine to very hell be led...
No life for me! you must it know,
no any Future! I have to go...
04.01.2009
Превод от автора/ Translation by the author
Опитвах аз пътища разни
но всички те бяха напразни -
отиде си ти скъпа любов.
На всяка помощ бих бил готов.
но и да се сринат небесатая
за мен няма щастлива отплата,
Клночета от митра за мен няма -
и достойнства други също няма
да ме увенчаят с венец на челото,
Е,за мен вече свърши теглото!
Прахта ми ще се пръсне по света,
всяка клетка в ада ще отведа...
живот за мен няма! Знай това...
Няма бъдеще! Трябва да си вървя...
04.01.2009
Grief and Sorrow
by Vulcho Kamburov
I,ve tried so many times in vain
To run away from heavy pain...
you have escaped my dear love!
no any help! even from the above
all Heavens to drop on the earth.
No more for me a piece of mirth;
no any branches of a myrtle,
Or any dignities in me virtual,
To be put as crown on my head...
for then my ash will be fully spread
all over the world. I'll be dead
And cells of mine to very hell be led...
No life for me! you must it know,
no any Future! I have to go...
04.01.2009
Превод от автора/ Translation by the author
Етикети:
Преводи на собствена поезия
четвъртък, 8 юли 2010 г.
Любовта на цветята/ Flowers' Love (Румяна Русева)
Розата
На Уилиям Бътлър Ийтс*
Червена роза ми говори тихо
в нощта и главичка свела,
кимва ми с тъга – една червена роза
с пaрфюма на пътя ми познат -
пътека на борба и на съдбовна битка
със злото по света.
Розата зове ни с любов - тя носи ни
победата на любовта в небесната съдба.
Виждам нейната усмивка в духа си –
Слънчеви лъчи целуват се с небето –
Какво ще стане... да изгубя своите очи
и се предам на красотата,
дълбоко скрита във сърцето?
* Известен ирландски поет, ярък предстанител на късния романтизъм
The Rose
To William Butler Yeats*
Quietly, the rose, all red, is lolling
its head above and is speaking
nice words of love –
A red rose with the perfume
of a lonely known path -
The path of struggle and a fateful fight
with the evil power of the might.
The rose ‘s scent is calling us
to give the victory of love
and the joyful song of heaven’s mirth.
I see the rose of my spirit smiles -
The sun is kissing heavens with light;
What will happen, if I sacrifice
to deny my eager eyes
and see the beauty in your noble heart?
* A famous Irish poet, an outstanding representative of the late romanticism
Нарциси
Ярко светещи в полето,
с поглед весел ме даряват
жълти нарциси и ето –
сякаш ми нашепват тихо:
-Ела и погледни.
Щастлива ти бъди!
Всичките цветя вземи -
очакват те като другар!
И протегналa ръка,
с длан отворена
поемам
аромата на деня,
когато с радост
ще дарят любимия
или приятел...
И питат ме отново те:
- Имаш ли си ти другар
или самотата ти тежи ?
Daffodils
Standing brightly
in the fields,
looking merrily at me,
yellow daffodils are playing -
they try quietly to tell me :
“Come and see. We want you
happier to be!
And all the flowers
in the fields
are friendly waiting
to get picked.!”
I stretch my arm to take
the scent of their heads in hand –
the fragrance of the day,
when they will give delight
to my beloved or my waiting lad.
And they ask me once again:
-Are you lonely?
Have you got a friend?
By Rumyana Russeva
See also With Roses' Scent - a personal site
неделя, 6 юни 2010 г.
Падаща звезда (Руми Лякова)
Нека светли бъдат дните,
обичта да е - маяк!
Нека да завиждат злите,
нека сме щастливи пак!
Пак да се завърнат и нощите горещи,
под звездите, моите -небесни "свещи"!
Една за друга,душите да копнеят!
Аз наново няма да се вричам,
че ще съм "до края" и "там" със тебе!
Ти знаеш колко много те обичам,
че всеки ден,минута ти си с мене!
Подари ми твойте дни и нощи -
не на сила, а с отворено сърце!
Ако ме обичаш,обичаш още,
прегърни ме ти, с двете си ръце!
Приюти ни пак
във нашето гнездо!
28.09.2008
Като ранена птица,
"простреляна" в сърцето,
търся отлетелия другар...
И моля моята "светица"
да отвори пътя към небето,
да издъхна във звездния олтар;дано намеря аз там покоя
за тъй измъченото ми сърце,
там отново да се върне зноя -
топлината на твоите ръце...
Нищо вече тук не ме задържа,
загубих и обич, любовта,
живота искам да "отвържа",
да изчезна тихо от света!
Щастлим ли е човека,
"погубил" нечия душа?
18.10.2008
На Тебе!
Сини небеса пътища отварят,
слънцето със злато ги обагря;
вечер,луната "проговаря",
от лъчи пътека ми дарява...
Душата ми по сребро пристъпя -
всяка крачка с мисъл е за тебе,
със любов сърце ти да окъпя,
да си само ти във моето небе!
За любовта няма - есен,
студ и мразовита зима,
а живота ще е лесен,
с песен за своята любима!
Две сенки протягат си ръце
във едно се сливат те в нощта -
търси ме в уханно цветенце,
дари ми ти само обичта!
Завинаги ме скрий
в своята душа!
28.10.2008
Да намериш зрънце обич
във целият свят,
то ти намерил си значи,
най-уханния цвят!
Тъй устойчив,но и толкова слаб...
Пази го като своите очи -
той е сладкият,насъщният хляб!
Листенца от роза е любовта,
кадифяни като любима уста
е не посягай със груба ръка,
винаги с топлина гали я така...
обичта и любовта
са крехки кристали
и жилава,трайна върба!
10.11.2008
обичта да е - маяк!
Нека да завиждат злите,
нека сме щастливи пак!
Пак да се завърнат и нощите горещи,
под звездите, моите -небесни "свещи"!
Една за друга,душите да копнеят!
Аз наново няма да се вричам,
че ще съм "до края" и "там" със тебе!
Ти знаеш колко много те обичам,
че всеки ден,минута ти си с мене!
Подари ми твойте дни и нощи -
не на сила, а с отворено сърце!
Ако ме обичаш,обичаш още,
прегърни ме ти, с двете си ръце!
Приюти ни пак
във нашето гнездо!
28.09.2008
Като ранена птица,
"простреляна" в сърцето,
търся отлетелия другар...
И моля моята "светица"
да отвори пътя към небето,
да издъхна във звездния олтар;дано намеря аз там покоя
за тъй измъченото ми сърце,
там отново да се върне зноя -
топлината на твоите ръце...
Нищо вече тук не ме задържа,
загубих и обич, любовта,
живота искам да "отвържа",
да изчезна тихо от света!
Щастлим ли е човека,
"погубил" нечия душа?
18.10.2008
На Тебе!
Сини небеса пътища отварят,
слънцето със злато ги обагря;
вечер,луната "проговаря",
от лъчи пътека ми дарява...
Душата ми по сребро пристъпя -
всяка крачка с мисъл е за тебе,
със любов сърце ти да окъпя,
да си само ти във моето небе!
За любовта няма - есен,
студ и мразовита зима,
а живота ще е лесен,
с песен за своята любима!
Две сенки протягат си ръце
във едно се сливат те в нощта -
търси ме в уханно цветенце,
дари ми ти само обичта!
Завинаги ме скрий
в своята душа!
28.10.2008
Да намериш зрънце обич
във целият свят,
то ти намерил си значи,
най-уханния цвят!
Тъй устойчив,но и толкова слаб...
Пази го като своите очи -
той е сладкият,насъщният хляб!
Листенца от роза е любовта,
кадифяни като любима уста
е не посягай със груба ръка,
винаги с топлина гали я така...
обичта и любовта
са крехки кристали
и жилава,трайна върба!
10.11.2008
събота, 5 юни 2010 г.
Не се прекъсват народните традиции (Димитър Боримечков)
Из дневника на Димитър Боримечков
12 януари 2001 г.
Днес е Бабинден по стар стил. преди десетилетия този ден най-вече отбелязваха бабите, които бабували и родилките, които раждали къщи.Интесен е бил ритуалът - къпането на бабата, а също и взаимното ходене на бабите и родилките. Сега жените раждат в родилния дом, а малките деца приемат акушерките. Но това, което се правело векове, не се забравя, не се загърбва. има баби,които някога са помагали при раждането на деца, и които сега са на почит и уважение. Бабинден като че ли завършва ако не зимните празници, то поне празниците през януари. Вчера беше също един голям религиозно-налоден празник - Ивановден. Той е свързан с името на библейски светец Йоан Кръстител, който е кръстил в река Йордан Иисус Христос. Имате Иван, може би , е най-разпространено, затова този празник е уважаван и тачен.
В нашето семейство майка ми е Ивана, баща ми , Бог да го прости, се казваше Иван. Брат ми - и той е Иван. Аз и сестра ми носим презимето Иванов и Иванова. Един от племенниците е с името Иван - с името си на дядо. едни Ивановци в нашето семейство. Зимните празници като че ли са най-емоционални и по-тържествени - очаквани с радост.
есенните празници пък имат свои особености, като например, Димитровден. Той е повече делничен ,когато се прави равносметка, когато овчарите и собствениците си имат и други грижи - по-добре да се подготвят за зимата,през която има повече време за почивка и арзвлечения.
Ивановден у Боримечкови
Беше около пет(часа) сутринта. Някой почука на вратата. Не го видях, ранният гост, чух саво гласът му: "Иван Иванич!" Брат ми като че ли хич не е спал - веднага го посрещна. Гостът беше негов познат и бивш ученик в театъра Владимир Кайряк. преди години приятелят Кольо първи идваше да поздрави брат ми с деня на ангела. Кольо не е сред живите, Бог да го просит. Времето си тече,животът продължава. отиват си стари и млади, а идват неизвестни, с желание да направят нещо, да изяват пред другите своите спосовности, по-даровитите - своя талант. Изпратихме Владо, а след малко, някъде към шест затропаха пред прага на братовата къща нови гости, и все приятели, които помагат и участват в работата на читалището и театъра. Из цялата махала чуха се техните възгласи. Едните от тях дърпаха Иван за ушите , други поливаха, а третите миеха лицето му със студена вода от кладенеца в двора. Изтривайки си лицето с подарената кърпа, брат ми все викаше: "Ах челцето ми, ох челцето ми!" Защо ли така той викаше? Защото започнаха още от Йордановден: Уж да се подготвят както следва, уж само чаша-две, а стана повечко и ето - сутринта главата боли ли, боли. Кой главата го боли от прекалената вчерашна доа, кой не си е доспал, защото си е легнал късно през нощта, ама празник ли е - Ивановден ли е? - почти всички от вчерашната компания са като войници - на крак. Шумът и крясъците стигат чак до Бога,когато се открива бутилка шампанско. Всички честитят на Иван, защото е денят му, защото може би без Иван Боримечков читалище,театър или например, конкурс на естрадна песен "Златния орфей", конкурс "Майчина песен" за малки деца...Не, разбира се. Иван е всеотдаен в работата, цеви и уважава тези, с които работи заедно,затова и го обичат и се стараят да му помагат и в делници, и в празници. Веселието продължава до обяд,прекъсва се до към шест часа вечерта,когато разрасналата се компания отново е заедно, а емоциите стигат своя връх и се изразяват в песен, поздравления в адрес на стопанина Иван Иванич. Чудя се, как в една малка стая се събраха повече от двайсет (20!)души да гледат цветна телевизия и как водещата на програмата поздравява на български техния кумир и моя брат Иван. след това пяха песен:много и на различни езици. Мен ако питате, ше кажа: най-много ме развълнува българската песен =Пътнико млад".
И досега ме вълнува. Пантелей-пътник съм, макар че не съм толкова млад - душата ми е млада, а сърцето по юнашки бие ли, бие... Братко, земляци мои - какво ли правите без мене?..Живеейки днес,да мислим не само за своето бъдеще, а и да си спомняме за времето на нашите баби и дядовци,майки и бъщи...Защото сме хора. Защото сме българи.
12 януари 2001 г.
Днес е Бабинден по стар стил. преди десетилетия този ден най-вече отбелязваха бабите, които бабували и родилките, които раждали къщи.Интесен е бил ритуалът - къпането на бабата, а също и взаимното ходене на бабите и родилките. Сега жените раждат в родилния дом, а малките деца приемат акушерките. Но това, което се правело векове, не се забравя, не се загърбва. има баби,които някога са помагали при раждането на деца, и които сега са на почит и уважение. Бабинден като че ли завършва ако не зимните празници, то поне празниците през януари. Вчера беше също един голям религиозно-налоден празник - Ивановден. Той е свързан с името на библейски светец Йоан Кръстител, който е кръстил в река Йордан Иисус Христос. Имате Иван, може би , е най-разпространено, затова този празник е уважаван и тачен.
В нашето семейство майка ми е Ивана, баща ми , Бог да го прости, се казваше Иван. Брат ми - и той е Иван. Аз и сестра ми носим презимето Иванов и Иванова. Един от племенниците е с името Иван - с името си на дядо. едни Ивановци в нашето семейство. Зимните празници като че ли са най-емоционални и по-тържествени - очаквани с радост.
есенните празници пък имат свои особености, като например, Димитровден. Той е повече делничен ,когато се прави равносметка, когато овчарите и собствениците си имат и други грижи - по-добре да се подготвят за зимата,през която има повече време за почивка и арзвлечения.
Ивановден у Боримечкови
Беше около пет(часа) сутринта. Някой почука на вратата. Не го видях, ранният гост, чух саво гласът му: "Иван Иванич!" Брат ми като че ли хич не е спал - веднага го посрещна. Гостът беше негов познат и бивш ученик в театъра Владимир Кайряк. преди години приятелят Кольо първи идваше да поздрави брат ми с деня на ангела. Кольо не е сред живите, Бог да го просит. Времето си тече,животът продължава. отиват си стари и млади, а идват неизвестни, с желание да направят нещо, да изяват пред другите своите спосовности, по-даровитите - своя талант. Изпратихме Владо, а след малко, някъде към шест затропаха пред прага на братовата къща нови гости, и все приятели, които помагат и участват в работата на читалището и театъра. Из цялата махала чуха се техните възгласи. Едните от тях дърпаха Иван за ушите , други поливаха, а третите миеха лицето му със студена вода от кладенеца в двора. Изтривайки си лицето с подарената кърпа, брат ми все викаше: "Ах челцето ми, ох челцето ми!" Защо ли така той викаше? Защото започнаха още от Йордановден: Уж да се подготвят както следва, уж само чаша-две, а стана повечко и ето - сутринта главата боли ли, боли. Кой главата го боли от прекалената вчерашна доа, кой не си е доспал, защото си е легнал късно през нощта, ама празник ли е - Ивановден ли е? - почти всички от вчерашната компания са като войници - на крак. Шумът и крясъците стигат чак до Бога,когато се открива бутилка шампанско. Всички честитят на Иван, защото е денят му, защото може би без Иван Боримечков читалище,театър или например, конкурс на естрадна песен "Златния орфей", конкурс "Майчина песен" за малки деца...Не, разбира се. Иван е всеотдаен в работата, цеви и уважава тези, с които работи заедно,затова и го обичат и се стараят да му помагат и в делници, и в празници. Веселието продължава до обяд,прекъсва се до към шест часа вечерта,когато разрасналата се компания отново е заедно, а емоциите стигат своя връх и се изразяват в песен, поздравления в адрес на стопанина Иван Иванич. Чудя се, как в една малка стая се събраха повече от двайсет (20!)души да гледат цветна телевизия и как водещата на програмата поздравява на български техния кумир и моя брат Иван. след това пяха песен:много и на различни езици. Мен ако питате, ше кажа: най-много ме развълнува българската песен =Пътнико млад".
И досега ме вълнува. Пантелей-пътник съм, макар че не съм толкова млад - душата ми е млада, а сърцето по юнашки бие ли, бие... Братко, земляци мои - какво ли правите без мене?..Живеейки днес,да мислим не само за своето бъдеще, а и да си спомняме за времето на нашите баби и дядовци,майки и бъщи...Защото сме хора. Защото сме българи.
Етикети:
Творчески портрети от Бесарабия
събота, 29 май 2010 г.
Ответ ( Румяна Русева)
Ответ
Спъна се в мрака
и плахо попита :
– Кой си ти?
Един непознат
глухо промълви :
– Чаках те в тишината...
А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
– Ти ли си оня, който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?
И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание...
– Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ...
Тогава той отвърна u:
– Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен, сив
и съм тук да кажа тез слова:
– Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света...
Спъна се в мрака
и плахо попита :
– Кой си ти?
Един непознат
глухо промълви :
– Чаках те в тишината...
А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
– Ти ли си оня, който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?
И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание...
– Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ...
Тогава той отвърна u:
– Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен, сив
и съм тук да кажа тез слова:
– Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света...
сряда, 26 май 2010 г.
Мигове (Емилия Казанджиева)
Аз те изгубих
Аз те изгубих, едва сега зная
какво съм държала в ръцете си,
какво вдишвах с пълни гърди,
какво като птица в небето е минало
не оставило даже следи.
Ти си отиде -
ще срещнем хиляди хора,
два пъти повече очи и ръце,
няма да срещна никога тия
които ми даваха чисто синьо небе.
Всичко е минало,но може да има
още огън, още свила по пътя ми,
никой няма да има твоята сила
да направи по-хубав от утринен
сън дните ми.
Ти си далече -
да можех само веднъж,
само веднъж да те видя
някъде там в множеството,
глухо и мъртвохладно за мене,
очите ми очите ти да докоснат
и да тръгна
с отворена рана от спомена.
Амин
Амин аз съм земята
бъди ти топъл
с тих звън дъжд,
за да попия жадно
всяка капка
и всяка капка
да превърна в дъжд
от радостни сълзи на моя празник.
Аз съм земята
бъди ти огненият вятър
бушуващ като птица с примка
във жарава,
в един миг
отърси ме от излишното
та до сърцето ми да стигнеш
без препяствия.
Аз съм земята
бъди ти моето небе
към тебе вечно да летя,
син сън мой да си ти,
на камъче и ручей
и тревичка
за теб безкрайна приказка
в тих унес да редя.
Аз те изгубих, едва сега зная
какво съм държала в ръцете си,
какво вдишвах с пълни гърди,
какво като птица в небето е минало
не оставило даже следи.
Ти си отиде -
ще срещнем хиляди хора,
два пъти повече очи и ръце,
няма да срещна никога тия
които ми даваха чисто синьо небе.
Всичко е минало,но може да има
още огън, още свила по пътя ми,
никой няма да има твоята сила
да направи по-хубав от утринен
сън дните ми.
Ти си далече -
да можех само веднъж,
само веднъж да те видя
някъде там в множеството,
глухо и мъртвохладно за мене,
очите ми очите ти да докоснат
и да тръгна
с отворена рана от спомена.
Амин
Амин аз съм земята
бъди ти топъл
с тих звън дъжд,
за да попия жадно
всяка капка
и всяка капка
да превърна в дъжд
от радостни сълзи на моя празник.
Аз съм земята
бъди ти огненият вятър
бушуващ като птица с примка
във жарава,
в един миг
отърси ме от излишното
та до сърцето ми да стигнеш
без препяствия.
Аз съм земята
бъди ти моето небе
към тебе вечно да летя,
син сън мой да си ти,
на камъче и ручей
и тревичка
за теб безкрайна приказка
в тих унес да редя.
петък, 21 май 2010 г.
неделя, 28 март 2010 г.
Из "Тридесет и четири сонета за Исус Христос "(Йордан Ватев)
Поет
Не ме е страх от смърт, от мрак, забрава,
с една любов в мен диша вечността,
Бог даде ми небесна красота,
по милостта Му имам дух и слава.
Нашепнатото в моя стих остава.
Бог каза ми: "Предай го на света!"
Живях години в бедност, самота,
но всеки миг Исус ме вдъхновява.
Той пази ме от болести, злини,
Със Светлина изпълва мойте дни,
с добрите мисли пътя ми полива.
Той слиза в неочакван миг при мен.
Душите ни в една прегръдка слива,
запалил с обич огъня свещен.
Копнение
Исусе,сила дай на мойто слово
да преобърне грешните души,
духът ми тъжните да утеши,
да ги рoди за свят живот отново.
Не искам милостта Ти наготово,
да бъда Твой слуга ми разреши.
светът от зло, от злоба се руши,
от облаците сипе се олово.
Умират хора в глад и самота
забравили за Теб и любовта.
Потъват стъпките им в тъмнината.
О, Боже, спри очите си над тях,
покой, храна им дай със светлината,
да не живеят смазани от страх!
Очистване
Изметох пясък, прах и паяжини.
Затворих здраво външната врата.
Пое ме Ти в света на любовта,
издигна ме над планините сини.
В тресавища се гърчех от години.
Ти даде ми да зърна мъдростта.
Във книгата на твоя кръст чета,
прескочил съм морета и лавини.
Ти греховете ми превърна в сняг.
Пред мен е пролет, светлина и злак.
Гласът Ти благ в сърцето ми дълбае.
Не се боя от бури и мъгли.
Обичаш ме, душата ми го знае.
Над стъпките ми вишнев цвят вали.
Kъм Спасителя
И в езерото огнено да падна
щом ти си с мен ще мина миг отвъд,
ще сложа пак глава на Твойта гръд,
не ме очаква вечност безотрадна.
Душата ми за слава не е жадна,
Презрях света - пари и власт, и плът.
Не ме примамва никой кръстопът.
Не, нямам скръб, ни участ безпощадна.
Ти даром даваш - даром давам аз.
Не плашат ме ни вихри, зимен мраз.
Вървя напред и викам Ти: "Осанна!"
Един приятел! Колко съм богат!
От бедността прашинка не остана.
за другите съм стар, а с Теб съм млад!
Желание
Не се заглеждам в ярките лица -
фалшивите платна на красотата.
Те крият в цветовете на летата
стрелите зли на гордите сърца.
Не ме омайват грейнали слънца,
ни есенните багри на листата.
Живея си в света на самотата,
в стаята влизат птичите перца.
Към Тебе гледам, обич моя тиха!
Очитеми ми вселената откриха
в лика Ти благ, в прободени гърди.
Ти знаеш болката от всяка рана.
измамата не ще ме победи
щом само Ти в живота ми остана!
Любов
Реве тълпата зла: " Пусни Варава!"
Къде са близките през този час?
Забравиха ли кроткия ти глас?
Отказаха ли се от Твойта слава?
Страх многолик сърцата им сковаха.
омразата люлее ги в захлас.
Това сме хората, без жал за нас
доброто сторено във миг минава.
Да ни спасиш Ти даде си кръвта,
за нашите души прие смъртта.
Безпримерна е жертвата велика.
пред Теб се спират всички векове.
Не идват други думи на езика.
Любов на Бог, която ни зове.
Молба
Исусе мой, над мене спри очи
и погали Ме с милостта си вечна!
Не търся аз планетата далечна,
във твоя поглед вечността личи.
Сърцето ми не може да мълчи.
Вълна не ме завлича, пяна речна.
Душите плачат в мъка безчовечна.
Кой смъртен може да я заличи.
Ти само носиш радост и утеха.
Царе - всевластници не ги отнеха.
Ти на Голгота победи смъртта.
Стори от светлината лъч да взема,
да пламне пламъкът на Любовта,
към твоя Дух пътека да поема!
Чуй ме
Пази Исусе, от злини човека
затворен в този лицемерен свят.
Водица дай увяхналият цвят
да разцъфти на слънцето полека.
Към планината посочи пътека,
където сухи листи не димят
и пъстрите ехидни не пълзят
вестителки на смърт от памтивека.
Ти бедните спаси от глад и студ,
от мъките на тоя плен нечут,
в сърцатата им вдъхни живот, надежда.
Смири царете в пищната им власт,
вкороните жасмин да се оглежда
не сухи листи от отровен храст.
Решение
Над миналото спуснах гилотина.
Отрекох се от земни красоти.
Не прося вън пред мраморни врати.
Не стъпвам в нарисувана градина.
Земята скрита мъдро ще отмина.
В очите ми брилянтът не блести.
Не търся заградени широти.
Гърмят тръби със звук на мандолина.
При теб оставам. Мир и тишина!
Ти Истина си, Дух и Ведрина!
Пази , ме Боже, в Твоята прегръдка,
до Извора пресвят ме отведи
от живата вода да глътна глътка,
за нов живот сърце да се роди!
Гълъбът
Бял гълъб идва сутрин на балкона,
трошичките оставени кълве,
очакван гост по дъжд и снегове
без златна дреха, скиптър и корона.
Разлистено дърво му е подслона.
Задухат ли свирепи ветрове
за помощ няма кой да призове
и спира се зад каменна колона.
Виелица ли, вятър ли завие
зад милостта Ти спираме се ние
и чакаме да мине злият час.
Ти обещал си ни любов, опора.
Не може да зъглъхне Твоя гла:
"Очаквам ви, елате братя-хора!"
За автора:
Йордан Ватев е роден на 7-ми март 1933 г-в София. Внук е на Стоян Михайловски и правнук на Иларион Макариополски. Доктор е на философските науки. Дълги години е преподавал реторика в различни висши учебни заведения в страната. издал е книгите: "Писмото - диалог на чувствата" ( 1991), "Огледало по пътя" - сентенции ( 1992), "Басни" (1992), "Съвременна реторика" (1993), "Графология - почеркът говори" (1994), "Отвъд самотата - сентенции (1993), "Катедатата - сонети (1996), "Чашата в ръката ми гори" -седем сонетни венеца (1998). превел е от френски "Книга на мъртвите на древните египтяни" (! во изд. 1982;2-ро изд. 1996). Негови стихове - хайку са публикувани в сп. Пробуда" и "Орфей" (1991-1993)
Не ме е страх от смърт, от мрак, забрава,
с една любов в мен диша вечността,
Бог даде ми небесна красота,
по милостта Му имам дух и слава.
Нашепнатото в моя стих остава.
Бог каза ми: "Предай го на света!"
Живях години в бедност, самота,
но всеки миг Исус ме вдъхновява.
Той пази ме от болести, злини,
Със Светлина изпълва мойте дни,
с добрите мисли пътя ми полива.
Той слиза в неочакван миг при мен.
Душите ни в една прегръдка слива,
запалил с обич огъня свещен.
Копнение
Исусе,сила дай на мойто слово
да преобърне грешните души,
духът ми тъжните да утеши,
да ги рoди за свят живот отново.
Не искам милостта Ти наготово,
да бъда Твой слуга ми разреши.
светът от зло, от злоба се руши,
от облаците сипе се олово.
Умират хора в глад и самота
забравили за Теб и любовта.
Потъват стъпките им в тъмнината.
О, Боже, спри очите си над тях,
покой, храна им дай със светлината,
да не живеят смазани от страх!
Очистване
Изметох пясък, прах и паяжини.
Затворих здраво външната врата.
Пое ме Ти в света на любовта,
издигна ме над планините сини.
В тресавища се гърчех от години.
Ти даде ми да зърна мъдростта.
Във книгата на твоя кръст чета,
прескочил съм морета и лавини.
Ти греховете ми превърна в сняг.
Пред мен е пролет, светлина и злак.
Гласът Ти благ в сърцето ми дълбае.
Не се боя от бури и мъгли.
Обичаш ме, душата ми го знае.
Над стъпките ми вишнев цвят вали.
Kъм Спасителя
И в езерото огнено да падна
щом ти си с мен ще мина миг отвъд,
ще сложа пак глава на Твойта гръд,
не ме очаква вечност безотрадна.
Душата ми за слава не е жадна,
Презрях света - пари и власт, и плът.
Не ме примамва никой кръстопът.
Не, нямам скръб, ни участ безпощадна.
Ти даром даваш - даром давам аз.
Не плашат ме ни вихри, зимен мраз.
Вървя напред и викам Ти: "Осанна!"
Един приятел! Колко съм богат!
От бедността прашинка не остана.
за другите съм стар, а с Теб съм млад!
Желание
Не се заглеждам в ярките лица -
фалшивите платна на красотата.
Те крият в цветовете на летата
стрелите зли на гордите сърца.
Не ме омайват грейнали слънца,
ни есенните багри на листата.
Живея си в света на самотата,
в стаята влизат птичите перца.
Към Тебе гледам, обич моя тиха!
Очитеми ми вселената откриха
в лика Ти благ, в прободени гърди.
Ти знаеш болката от всяка рана.
измамата не ще ме победи
щом само Ти в живота ми остана!
Любов
Реве тълпата зла: " Пусни Варава!"
Къде са близките през този час?
Забравиха ли кроткия ти глас?
Отказаха ли се от Твойта слава?
Страх многолик сърцата им сковаха.
омразата люлее ги в захлас.
Това сме хората, без жал за нас
доброто сторено във миг минава.
Да ни спасиш Ти даде си кръвта,
за нашите души прие смъртта.
Безпримерна е жертвата велика.
пред Теб се спират всички векове.
Не идват други думи на езика.
Любов на Бог, която ни зове.
Молба
Исусе мой, над мене спри очи
и погали Ме с милостта си вечна!
Не търся аз планетата далечна,
във твоя поглед вечността личи.
Сърцето ми не може да мълчи.
Вълна не ме завлича, пяна речна.
Душите плачат в мъка безчовечна.
Кой смъртен може да я заличи.
Ти само носиш радост и утеха.
Царе - всевластници не ги отнеха.
Ти на Голгота победи смъртта.
Стори от светлината лъч да взема,
да пламне пламъкът на Любовта,
към твоя Дух пътека да поема!
Чуй ме
Пази Исусе, от злини човека
затворен в този лицемерен свят.
Водица дай увяхналият цвят
да разцъфти на слънцето полека.
Към планината посочи пътека,
където сухи листи не димят
и пъстрите ехидни не пълзят
вестителки на смърт от памтивека.
Ти бедните спаси от глад и студ,
от мъките на тоя плен нечут,
в сърцатата им вдъхни живот, надежда.
Смири царете в пищната им власт,
вкороните жасмин да се оглежда
не сухи листи от отровен храст.
Решение
Над миналото спуснах гилотина.
Отрекох се от земни красоти.
Не прося вън пред мраморни врати.
Не стъпвам в нарисувана градина.
Земята скрита мъдро ще отмина.
В очите ми брилянтът не блести.
Не търся заградени широти.
Гърмят тръби със звук на мандолина.
При теб оставам. Мир и тишина!
Ти Истина си, Дух и Ведрина!
Пази , ме Боже, в Твоята прегръдка,
до Извора пресвят ме отведи
от живата вода да глътна глътка,
за нов живот сърце да се роди!
Гълъбът
Бял гълъб идва сутрин на балкона,
трошичките оставени кълве,
очакван гост по дъжд и снегове
без златна дреха, скиптър и корона.
Разлистено дърво му е подслона.
Задухат ли свирепи ветрове
за помощ няма кой да призове
и спира се зад каменна колона.
Виелица ли, вятър ли завие
зад милостта Ти спираме се ние
и чакаме да мине злият час.
Ти обещал си ни любов, опора.
Не може да зъглъхне Твоя гла:
"Очаквам ви, елате братя-хора!"
За автора:
Йордан Ватев е роден на 7-ми март 1933 г-в София. Внук е на Стоян Михайловски и правнук на Иларион Макариополски. Доктор е на философските науки. Дълги години е преподавал реторика в различни висши учебни заведения в страната. издал е книгите: "Писмото - диалог на чувствата" ( 1991), "Огледало по пътя" - сентенции ( 1992), "Басни" (1992), "Съвременна реторика" (1993), "Графология - почеркът говори" (1994), "Отвъд самотата - сентенции (1993), "Катедатата - сонети (1996), "Чашата в ръката ми гори" -седем сонетни венеца (1998). превел е от френски "Книга на мъртвите на древните египтяни" (! во изд. 1982;2-ро изд. 1996). Негови стихове - хайку са публикувани в сп. Пробуда" и "Орфей" (1991-1993)
четвъртък, 11 март 2010 г.
Мигове (Емилия Казанджиева)
Аз съм земя
Аз съм земя, земя която чака
добрите семена да приюти
и вятър да впреде в житата
във слънчев ден немирни да кълнят.
Аз съм земя, земя с много люляк
и сини облаци в съня ми бягат,
но пролетното наводнение
съня ми нощем не смущава.
Аз съм земя, земя която дава
живот на пътища, на извори - слънца,
земя която себе си раздала
е най-богата земя.
Видение
Повярвах на видение прекрасно
и дълго-дълго то над мене бдя,
небето бе неизразимо ясно,
вълните в огън и брилянт обля.
Видях ги аз в ладията бяла
по-лека от цветец неразцъфтял,
всевластна птица в щастие замряла,
цветист поток ги с аромат залял.
Пътуваха на изток волнокрили
добри и чисти, с огнено сърце
и радост горда, оптимизъм, сила
напираха във бодрите ръце.
внезапна буря - черна и коварна,
вълни се пръскат с ярост, без покой,
стихия -странна, зла, до болка страшна,
всесилен,всепогубващ, див порой.
Но те са двама в лодката, която
ги носи в син, безбрежен океан
и тук е извоюваното злато,
и тук е техният кристален блян.
Събудих се, не досънувах този
сън-приказка така желан, познат,
окичен с бели и червени рози,
за мое откровение признат.
Букет латинки, мак и диви ягоди
Букет латинки, мак и диви ягоди,
поръсен с бисерни води на хладен извор
сбрал пеперудената свила кадифяно-палава
и аромат неповторимо ясен.
Букет латинки, мак и диви ягоди
за улиците, с камък бял постлан,
за тънещите дворове в зелена пяна,
за покривите със слънце върху къщите заспало.
Букет латинки, мак и диви ягоди
и косите ми когато след напрегнат ден
се връщам, в ръцете ми когато те посрещам,
възглавка щом заспивам под звездите.
Кой стъпките ми гони
Кой стъпките ми гони
под напъпилите вишни
измития паваж в зелени облаци
със мен да раздели,
да тича с мен,
да тича с мен безмълвно,
за да повярвам
и в необичайността?
Кой гони моя сън
да набере от него белите кокичета
и да попие пулсиращата светлина?
Кой неочаквано и някак много бързо
за пръв път като слънце
ме целува в утринта?
Кой облаците и мъглите
в миг раздухва?
Кой лумва пламъци
като звезди и минзухар?
Кой ме оттърсва от праха излишен
и дава ми криле за огън и борба?
Кой стъпките ми гони
под напъпилите вишни
с вика на стръкчето трева
подава ми ръка?
В друго вярвам
както във безсмъртието,
а може би това е Пролетта.
Младост
Бяла пролет над бистри води,
перуника - небе разцъфтяло,
топла, мека земя целуни
моите стъпки и леки, и палави.
Ветре буен и млад, отнеси ме
както сееш добри семена,
като млада трева да поникна,
като ябълков цвят да зъфтя.
Миг-летяща звезда ще ме носи,
перуника - ще тръпна в захлас,
капка синьо небе, песен бяла
да останат до сетния час.
Минзухори
Мечтаех си да ме открадне мъж любим,
зад себе си на коня да ме върже
и да препусне с мен нашир и длъж,
чак до зората изгрева да търсим.
И да препускаме сред здравец и бръшлян
за късче синева, за капка вино,
вековни буки в старата гора
за нас да спускат своите балдахини.
До изворчето тихо да се спрем
да пием с шепи, а да бъдем жадни,
да бъдем омагьосани с копнеж
и някак си неимоверно млади.
За мен си свил гнезденце от листа,
за теб съм изтъкала черга щарена,
обувките събуваме отвън
и тихо съпваме по незабравата.
На тази наша първа звездна нощ
сред горска зеленика, мъх и ягоди,
сред този мирис на треви и бор
да чуем песента на минзухарите.
За автора
Емилия Казанджиева е родена в София. Два пъти магистър - по машинно инжинерство и по счетоводство и контрол. Десет години работи като конструктор и 20 като икономист и главен счетоводител. Омъжена е, има дъшеря и син. Владее два езика - италиански и руски и е работила над 10 години с италиански и руски фирми като преводач. От ученичка пише и участва в изявите на художествената самодейност. Нейното хоби е дизайна, сладкарството, музиката. Водещ на телевизионни предавания. Само съпругът е един и завинаги - житейски принцип на автора.
Аз съм земя, земя която чака
добрите семена да приюти
и вятър да впреде в житата
във слънчев ден немирни да кълнят.
Аз съм земя, земя с много люляк
и сини облаци в съня ми бягат,
но пролетното наводнение
съня ми нощем не смущава.
Аз съм земя, земя която дава
живот на пътища, на извори - слънца,
земя която себе си раздала
е най-богата земя.
Видение
Повярвах на видение прекрасно
и дълго-дълго то над мене бдя,
небето бе неизразимо ясно,
вълните в огън и брилянт обля.
Видях ги аз в ладията бяла
по-лека от цветец неразцъфтял,
всевластна птица в щастие замряла,
цветист поток ги с аромат залял.
Пътуваха на изток волнокрили
добри и чисти, с огнено сърце
и радост горда, оптимизъм, сила
напираха във бодрите ръце.
внезапна буря - черна и коварна,
вълни се пръскат с ярост, без покой,
стихия -странна, зла, до болка страшна,
всесилен,всепогубващ, див порой.
Но те са двама в лодката, която
ги носи в син, безбрежен океан
и тук е извоюваното злато,
и тук е техният кристален блян.
Събудих се, не досънувах този
сън-приказка така желан, познат,
окичен с бели и червени рози,
за мое откровение признат.
Букет латинки, мак и диви ягоди
Букет латинки, мак и диви ягоди,
поръсен с бисерни води на хладен извор
сбрал пеперудената свила кадифяно-палава
и аромат неповторимо ясен.
Букет латинки, мак и диви ягоди
за улиците, с камък бял постлан,
за тънещите дворове в зелена пяна,
за покривите със слънце върху къщите заспало.
Букет латинки, мак и диви ягоди
и косите ми когато след напрегнат ден
се връщам, в ръцете ми когато те посрещам,
възглавка щом заспивам под звездите.
Кой стъпките ми гони
Кой стъпките ми гони
под напъпилите вишни
измития паваж в зелени облаци
със мен да раздели,
да тича с мен,
да тича с мен безмълвно,
за да повярвам
и в необичайността?
Кой гони моя сън
да набере от него белите кокичета
и да попие пулсиращата светлина?
Кой неочаквано и някак много бързо
за пръв път като слънце
ме целува в утринта?
Кой облаците и мъглите
в миг раздухва?
Кой лумва пламъци
като звезди и минзухар?
Кой ме оттърсва от праха излишен
и дава ми криле за огън и борба?
Кой стъпките ми гони
под напъпилите вишни
с вика на стръкчето трева
подава ми ръка?
В друго вярвам
както във безсмъртието,
а може би това е Пролетта.
Младост
Бяла пролет над бистри води,
перуника - небе разцъфтяло,
топла, мека земя целуни
моите стъпки и леки, и палави.
Ветре буен и млад, отнеси ме
както сееш добри семена,
като млада трева да поникна,
като ябълков цвят да зъфтя.
Миг-летяща звезда ще ме носи,
перуника - ще тръпна в захлас,
капка синьо небе, песен бяла
да останат до сетния час.
Минзухори
Мечтаех си да ме открадне мъж любим,
зад себе си на коня да ме върже
и да препусне с мен нашир и длъж,
чак до зората изгрева да търсим.
И да препускаме сред здравец и бръшлян
за късче синева, за капка вино,
вековни буки в старата гора
за нас да спускат своите балдахини.
До изворчето тихо да се спрем
да пием с шепи, а да бъдем жадни,
да бъдем омагьосани с копнеж
и някак си неимоверно млади.
За мен си свил гнезденце от листа,
за теб съм изтъкала черга щарена,
обувките събуваме отвън
и тихо съпваме по незабравата.
На тази наша първа звездна нощ
сред горска зеленика, мъх и ягоди,
сред този мирис на треви и бор
да чуем песента на минзухарите.
За автора
Емилия Казанджиева е родена в София. Два пъти магистър - по машинно инжинерство и по счетоводство и контрол. Десет години работи като конструктор и 20 като икономист и главен счетоводител. Омъжена е, има дъшеря и син. Владее два езика - италиански и руски и е работила над 10 години с италиански и руски фирми като преводач. От ученичка пише и участва в изявите на художествената самодейност. Нейното хоби е дизайна, сладкарството, музиката. Водещ на телевизионни предавания. Само съпругът е един и завинаги - житейски принцип на автора.
Етикети:
Поезия (Творчески портрети)
понеделник, 11 януари 2010 г.
Звездни сълзи (Руми Лякова)
Самотата носи и прозрение!
Промъква се мракът през стъклата,
безшумна като стар петел
и плътна става тишината,
той маг е, невидим е ваятел...
Потъвам сякаш във пустиня,
очите ми смъдят от пясъка горещ
и птица някаква премина,
припламваше във тънката й сянка свещ...
Не! Във оазис била е светлината
и оттам долитат тихи гласове:
усещам свежест и шепот на водата...
Минути ли съм тук или часове?...
Потръпвам от студена струя,
със взлом нахлул е вятърът студен,
събуждам се, искам да дочуя,
тихи стъпки водещи към мен...
Бавно очите си отварям,
сама съм в болничната стая!
Сънувах сън неразгадим!...
22.10.2007
Любовта преобразява,
и да не е така, аз вярвам!
Светът е ужасно място -
паст, която ни поглъща
и примамнаща ни сластно,
със забрава ни обгръща...
Не, това не е светъл кът
за обичта и любовта -
във него добродетелите мрат,
омърсява, убива съвестта!
Само в сърцето и душата
се съхранява топлината,
така само във самите нас,
в Микрокосмоса сме Ти и Аз!
В сплетените ни ръце
тече кръвта-антена.
Аз твоето съм, Ти моето сърце,
а двамата сме цялата Вселена!
От царството на сенките
Орфей изведе Евридика!
Ти в самотата
от мрака ме спаси!
15.10.2007
Отронени звезди-
сълзите на небето.
Така в тишината на нощта,
стаено, облачно небето:
през завеса сива , красота:
примигват букети от цветулки...
Това е чудо, което се повтаря
през топлите августовски нощи!
С обич и любов сърцето се разтваря,
пожелавам радост много още!
За тебе мислех!Аз исках
за двама ни щастлив живот,
неудачите он душата си изтрих!
Това си пожелах под звездния поток!
12.08.2007
Промъква се мракът през стъклата,
безшумна като стар петел
и плътна става тишината,
той маг е, невидим е ваятел...
Потъвам сякаш във пустиня,
очите ми смъдят от пясъка горещ
и птица някаква премина,
припламваше във тънката й сянка свещ...
Не! Във оазис била е светлината
и оттам долитат тихи гласове:
усещам свежест и шепот на водата...
Минути ли съм тук или часове?...
Потръпвам от студена струя,
със взлом нахлул е вятърът студен,
събуждам се, искам да дочуя,
тихи стъпки водещи към мен...
Бавно очите си отварям,
сама съм в болничната стая!
Сънувах сън неразгадим!...
22.10.2007
Любовта преобразява,
и да не е така, аз вярвам!
Светът е ужасно място -
паст, която ни поглъща
и примамнаща ни сластно,
със забрава ни обгръща...
Не, това не е светъл кът
за обичта и любовта -
във него добродетелите мрат,
омърсява, убива съвестта!
Само в сърцето и душата
се съхранява топлината,
така само във самите нас,
в Микрокосмоса сме Ти и Аз!
В сплетените ни ръце
тече кръвта-антена.
Аз твоето съм, Ти моето сърце,
а двамата сме цялата Вселена!
От царството на сенките
Орфей изведе Евридика!
Ти в самотата
от мрака ме спаси!
15.10.2007
Отронени звезди-
сълзите на небето.
Така в тишината на нощта,
стаено, облачно небето:
през завеса сива , красота:
примигват букети от цветулки...
Това е чудо, което се повтаря
през топлите августовски нощи!
С обич и любов сърцето се разтваря,
пожелавам радост много още!
За тебе мислех!Аз исках
за двама ни щастлив живот,
неудачите он душата си изтрих!
Това си пожелах под звездния поток!
12.08.2007
неделя, 10 януари 2010 г.
Капки светлина (Людмила Христова)
Хайку
Людмила Христова
фучи вятърът
тупа пухената завивка
на гората
мрачен ден
сиви облаци и мисли
излезе вятър
причудливи кервани в небето
бързат облаците
да хвърлят товара
танцуват с вятъра
сенките на дърветата
лунна нощ
бели войници-
снежните борове - искат
да задържат вятъра
бръсне вятърът
обраслия връх
хвърчи снежна пяна
в еловата гора
се провира вятърт
без пътека
небесни пасбища
роши вятърът
руното на облаците
на дъждовните струни
свири вятърът
екна гръм
люлее южнякът
камбанките на кокичетата
пролетна музика
виолетов сумрак
пръска вятърът
мирише на мащерка
нивите - зелено море-
тръпнат под дланите
на вятъра
нодуха бузи глухарчетата-
сърдити
полетяха с вятъра
тъжни мисли -
уморени пеперуди
пърхат
глухарчетата -
слънчеви рожби -станаха
деца на вятъра
дърпа вятърът облак -
хвърчило - за опашката му
слънцето се държи
подухва вятърът
килим от глухарчета
бели пепруди
порят морета
платноходите
литнали платна и блянова
къдри бризът
косите на морето -
буклите слънцето суши
цяла нощ вишните
танцуваха с вятъра
скъса балните им рокли
вдига вятърът
полите на момичетата
пролетни срещи
Из "Вятърни сенки"
Христова Людмила, Капки светлина 2006
Людмила Христова
фучи вятърът
тупа пухената завивка
на гората
мрачен ден
сиви облаци и мисли
излезе вятър
причудливи кервани в небето
бързат облаците
да хвърлят товара
танцуват с вятъра
сенките на дърветата
лунна нощ
бели войници-
снежните борове - искат
да задържат вятъра
бръсне вятърът
обраслия връх
хвърчи снежна пяна
в еловата гора
се провира вятърт
без пътека
небесни пасбища
роши вятърът
руното на облаците
на дъждовните струни
свири вятърът
екна гръм
люлее южнякът
камбанките на кокичетата
пролетна музика
виолетов сумрак
пръска вятърът
мирише на мащерка
нивите - зелено море-
тръпнат под дланите
на вятъра
нодуха бузи глухарчетата-
сърдити
полетяха с вятъра
тъжни мисли -
уморени пеперуди
пърхат
глухарчетата -
слънчеви рожби -станаха
деца на вятъра
дърпа вятърът облак -
хвърчило - за опашката му
слънцето се държи
подухва вятърът
килим от глухарчета
бели пепруди
порят морета
платноходите
литнали платна и блянова
къдри бризът
косите на морето -
буклите слънцето суши
цяла нощ вишните
танцуваха с вятъра
скъса балните им рокли
вдига вятърът
полите на момичетата
пролетни срещи
Из "Вятърни сенки"
Христова Людмила, Капки светлина 2006
събота, 9 януари 2010 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)