Мигове (Емилия Казанджиева)

Аз съм земя

Аз съм земя, земя която чака
добрите семена да приюти
и вятър да впреде в житата
във слънчев ден немирни да кълнят.

Аз съм земя, земя с много люляк
и сини облаци в съня ми бягат,
но пролетното наводнение
съня ми нощем не смущава.

Аз съм земя, земя която дава
живот на пътища, на извори - слънца,
земя която себе си раздала
е най-богата земя.


Видение

Повярвах на видение прекрасно
и дълго-дълго то над мене бдя,
небето бе неизразимо ясно,
вълните в огън и брилянт обля.
Видях ги аз в ладията бяла
по-лека от цветец неразцъфтял,
всевластна птица в щастие замряла,
цветист поток ги с аромат залял.
Пътуваха на изток волнокрили
добри и чисти, с огнено сърце
и радост горда, оптимизъм, сила
напираха във бодрите ръце.
внезапна буря - черна и коварна,
вълни се пръскат с ярост, без покой,
стихия -странна, зла, до болка страшна,
всесилен,всепогубващ, див порой.
Но те са двама в лодката, която
ги носи в син, безбрежен океан
и тук е извоюваното злато,
и тук е техният кристален блян.

Събудих се, не досънувах този
сън-приказка така желан, познат,
окичен с бели и червени рози,
за мое откровение признат.

Букет латинки, мак и диви ягоди

Букет латинки, мак и диви ягоди,
поръсен с бисерни води на хладен извор
сбрал пеперудената свила кадифяно-палава
и аромат неповторимо ясен.

Букет латинки, мак и диви ягоди
за улиците, с камък бял постлан,
за тънещите дворове в зелена пяна,
за покривите със слънце върху къщите заспало.

Букет латинки, мак и диви ягоди
и косите ми когато след напрегнат ден
се връщам, в ръцете ми когато те посрещам,
възглавка щом заспивам под звездите.

Кой стъпките ми гони

Кой стъпките ми гони
под напъпилите вишни
измития паваж в зелени облаци
със мен да раздели,
да тича с мен,
да тича с мен безмълвно,
за да повярвам
и в необичайността?
Кой гони моя сън
да набере от него белите кокичета
и да попие пулсиращата светлина?
Кой неочаквано и някак много бързо
за пръв път като слънце
ме целува в утринта?
Кой облаците и мъглите
в миг раздухва?
Кой лумва пламъци
като звезди и минзухар?
Кой ме оттърсва от праха излишен
и дава ми криле за огън и борба?
Кой стъпките ми гони
под напъпилите вишни
с вика на стръкчето трева
подава ми ръка?
В друго вярвам
както във безсмъртието,
а може би това е Пролетта.

Младост

Бяла пролет над бистри води,
перуника - небе разцъфтяло,
топла, мека земя целуни
моите стъпки и леки, и палави.

Ветре буен и млад, отнеси ме
както сееш добри семена,
като млада трева да поникна,
като ябълков цвят да зъфтя.

Миг-летяща звезда ще ме носи,
перуника - ще тръпна в захлас,
капка синьо небе, песен бяла
да останат до сетния час.

Минзухори

Мечтаех си да ме открадне мъж любим,
зад себе си на коня да ме върже
и да препусне с мен нашир и длъж,
чак до зората изгрева да търсим.

И да препускаме сред здравец и бръшлян
за късче синева, за капка вино,
вековни буки в старата гора
за нас да спускат своите балдахини.

До изворчето тихо да се спрем
да пием с шепи, а да бъдем жадни,
да бъдем омагьосани с копнеж
и някак си неимоверно млади.

За мен си свил гнезденце от листа,
за теб съм изтъкала черга щарена,
обувките събуваме отвън
и тихо съпваме по незабравата.

На тази наша първа звездна нощ
сред горска зеленика, мъх и ягоди,
сред този мирис на треви и бор
да чуем песента на минзухарите.



За автора
Емилия Казанджиева е родена в София. Два пъти магистър - по машинно инжинерство и по счетоводство и контрол. Десет години работи като конструктор и 20 като икономист и главен счетоводител. Омъжена е, има дъшеря и син. Владее два езика - италиански и руски и е работила над 10 години с италиански и руски фирми като преводач. От ученичка пише и участва в изявите на художествената самодейност. Нейното хоби е дизайна, сладкарството, музиката. Водещ на телевизионни предавания. Само съпругът е един и завинаги - житейски принцип на автора.