Самотата носи и прозрение!
Промъква се мракът през стъклата,
безшумна като стар петел
и плътна става тишината,
той маг е, невидим е ваятел...
Потъвам сякаш във пустиня,
очите ми смъдят от пясъка горещ
и птица някаква премина,
припламваше във тънката й сянка свещ...
Не! Във оазис била е светлината
и оттам долитат тихи гласове:
усещам свежест и шепот на водата...
Минути ли съм тук или часове?...
Потръпвам от студена струя,
със взлом нахлул е вятърът студен,
събуждам се, искам да дочуя,
тихи стъпки водещи към мен...
Бавно очите си отварям,
сама съм в болничната стая!
Сънувах сън неразгадим!...
22.10.2007
Любовта преобразява,
и да не е така, аз вярвам!
Светът е ужасно място -
паст, която ни поглъща
и примамнаща ни сластно,
със забрава ни обгръща...
Не, това не е светъл кът
за обичта и любовта -
във него добродетелите мрат,
омърсява, убива съвестта!
Само в сърцето и душата
се съхранява топлината,
така само във самите нас,
в Микрокосмоса сме Ти и Аз!
В сплетените ни ръце
тече кръвта-антена.
Аз твоето съм, Ти моето сърце,
а двамата сме цялата Вселена!
От царството на сенките
Орфей изведе Евридика!
Ти в самотата
от мрака ме спаси!
15.10.2007
Отронени звезди-
сълзите на небето.
Така в тишината на нощта,
стаено, облачно небето:
през завеса сива , красота:
примигват букети от цветулки...
Това е чудо, което се повтаря
през топлите августовски нощи!
С обич и любов сърцето се разтваря,
пожелавам радост много още!
За тебе мислех!Аз исках
за двама ни щастлив живот,
неудачите он душата си изтрих!
Това си пожелах под звездния поток!
12.08.2007
понеделник, 11 януари 2010 г.
неделя, 10 януари 2010 г.
Капки светлина (Людмила Христова)
Хайку
Людмила Христова
фучи вятърът
тупа пухената завивка
на гората
мрачен ден
сиви облаци и мисли
излезе вятър
причудливи кервани в небето
бързат облаците
да хвърлят товара
танцуват с вятъра
сенките на дърветата
лунна нощ
бели войници-
снежните борове - искат
да задържат вятъра
бръсне вятърът
обраслия връх
хвърчи снежна пяна
в еловата гора
се провира вятърт
без пътека
небесни пасбища
роши вятърът
руното на облаците
на дъждовните струни
свири вятърът
екна гръм
люлее южнякът
камбанките на кокичетата
пролетна музика
виолетов сумрак
пръска вятърът
мирише на мащерка
нивите - зелено море-
тръпнат под дланите
на вятъра
нодуха бузи глухарчетата-
сърдити
полетяха с вятъра
тъжни мисли -
уморени пеперуди
пърхат
глухарчетата -
слънчеви рожби -станаха
деца на вятъра
дърпа вятърът облак -
хвърчило - за опашката му
слънцето се държи
подухва вятърът
килим от глухарчета
бели пепруди
порят морета
платноходите
литнали платна и блянова
къдри бризът
косите на морето -
буклите слънцето суши
цяла нощ вишните
танцуваха с вятъра
скъса балните им рокли
вдига вятърът
полите на момичетата
пролетни срещи
Из "Вятърни сенки"
Христова Людмила, Капки светлина 2006
Людмила Христова
фучи вятърът
тупа пухената завивка
на гората
мрачен ден
сиви облаци и мисли
излезе вятър
причудливи кервани в небето
бързат облаците
да хвърлят товара
танцуват с вятъра
сенките на дърветата
лунна нощ
бели войници-
снежните борове - искат
да задържат вятъра
бръсне вятърът
обраслия връх
хвърчи снежна пяна
в еловата гора
се провира вятърт
без пътека
небесни пасбища
роши вятърът
руното на облаците
на дъждовните струни
свири вятърът
екна гръм
люлее южнякът
камбанките на кокичетата
пролетна музика
виолетов сумрак
пръска вятърът
мирише на мащерка
нивите - зелено море-
тръпнат под дланите
на вятъра
нодуха бузи глухарчетата-
сърдити
полетяха с вятъра
тъжни мисли -
уморени пеперуди
пърхат
глухарчетата -
слънчеви рожби -станаха
деца на вятъра
дърпа вятърът облак -
хвърчило - за опашката му
слънцето се държи
подухва вятърът
килим от глухарчета
бели пепруди
порят морета
платноходите
литнали платна и блянова
къдри бризът
косите на морето -
буклите слънцето суши
цяла нощ вишните
танцуваха с вятъра
скъса балните им рокли
вдига вятърът
полите на момичетата
пролетни срещи
Из "Вятърни сенки"
Христова Людмила, Капки светлина 2006
събота, 9 януари 2010 г.
сряда, 30 декември 2009 г.
четвъртък, 24 декември 2009 г.
Реката на забравата ( Георги Драмбозов)
Сън
...Ето,минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Елисавета Багряна
Ту в оня влюбен "Унес" на Багряна.
В шейна с елени и в пиривчен звън.
Ту сред вълни,с коси от морска пяна...
Така те виждам в моя чуден сън.
И ти ли си сънувала,любима?
един и същ навярно е сънят.
И цяла вечвост оттогава има.
А пак звънци еленови звънят.
Крила на гълъб - дланите момчешки.
Сърце на гълъб - твоето сърце.
Не скъпи тоалети - бели дрешки.
свалих от теб с треперещи ръце.
Измина вечност, за децата страх ме е.
от бял екран, от секса откровен.
Сънувам оня сън, когато бяхме.
Кошута бяла,сребърен елен.
Завръщане
...Кат' бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ни завещаха...
Димчо Дебелянов
Как татко да захвърля черната умора,
да се ява пред бащин дом на Велешана?
Ще кашлям, за да чуе майка ми на двора,
до нейното безсилно рабо ще застана.
Ти вече си рекъл, може би?...Усетих
с глама дървото невнимателно на Юда.
И десет пъти падах и се давих в Лета.
И десет пъти сам на себе си се чудя.
Не мога да съм
гениалният"печален странник" -
не иска свети Петър горе да ме пусне.
И се завръщам пак при "старата на прага",
повикан като в сън от шестото й чувство.
И нека да приседна, а?
До утре заран,
когато ще настроим старата цигулка,
когато стих и музика ще ви накарат
да ми повярвате, че Лета се преплувал.
Роденият от вас ще се роди отново,
наследникът на любовта ви се завръща -
със скръбен стих, роден от майчиното слово.
И с музика,
родена в бащината къща.
Звезда вечерница
...Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка...
Пенчо Славейков
След него, който ще си иде в есента
с една мелодия на Григ и с песни недопети,
видях сред дъбовите клони през нощта:
една звезда вечерница да свети.
Поетът беше я оставил дар за нас -
завъшени страдалци и начеващи поети,
една звезда - сълзица,слязла от Парнас:
една звезда вечерница ни свети.
Замислен като Бог, днес гледа към върха,
как ние длан протягаме за хляб и за монети.
В "световните несгоди", в морето на греха:
една звезда вечерница ни свети.
Когато идем там," в есеннага мъгла",
по нея да познаят чий са стиховете -
на лявата ни гръд, на белите чела:
една звезда вечерница ни свети.
Дръвче и стих
...и че животът, пят и недопят,
за нас ще има смисъл дотогава,
докато трае утринния хлад...
Андрей Андреев
Внезапно този Божи хлад премина.
Мечта за земна слава ли?...И тя...
Вървяхме след поетите загинали.
Да търсим "слънцето на пролетта"...
Над Раковица - олисял баира.
Едно дръвче да боднем в тази пръст? -
То ражда плад, то всъщност не умира.
Дръвче за люлка, сянка или кръст.
Да брули вятър, слънце да изсочи.
Напук на този прагматичен свят.
Дръвчето горе има смисъла да сочи.
Наместо стих, от нас недоизпят.
По дяволите всяка шумна слава!
Дръвчето тихичко да върже плод...
Какво след утринния хлад остава? -
Дръвче и стих...И смисъл...И живот.
За автора:
Георги Драмбозов е роден през 1945 г.в гр Свищов. Завършва ВТУ"Ангел Кънчев" в гр. Русе със специалност машинен инжинер, специализира педагогика на професионалното образование в Петербург. Работил е като инжинер конструктор, директор на професионална гимназия по строителство и заместник кмет в родния си град. През 1990 г. е председател на първото българско читалище в Свещов, откъдето е избарн в ръководството на Съюза на народните читалища.
Живее и работи в сторицата. Член е на СБП и СБЖ, автор на 13 книги с поезия, сценарист на два художествено-документални филма и няколко театрални постанивки. Негоди стихове са превеждани на руски,украински, унгарски и македонски. Носител е на множество литературни награди, включително и на приза "Златно дунавско перо" - 2005г.
...Ето,минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Елисавета Багряна
Ту в оня влюбен "Унес" на Багряна.
В шейна с елени и в пиривчен звън.
Ту сред вълни,с коси от морска пяна...
Така те виждам в моя чуден сън.
И ти ли си сънувала,любима?
един и същ навярно е сънят.
И цяла вечвост оттогава има.
А пак звънци еленови звънят.
Крила на гълъб - дланите момчешки.
Сърце на гълъб - твоето сърце.
Не скъпи тоалети - бели дрешки.
свалих от теб с треперещи ръце.
Измина вечност, за децата страх ме е.
от бял екран, от секса откровен.
Сънувам оня сън, когато бяхме.
Кошута бяла,сребърен елен.
Завръщане
...Кат' бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ни завещаха...
Димчо Дебелянов
Как татко да захвърля черната умора,
да се ява пред бащин дом на Велешана?
Ще кашлям, за да чуе майка ми на двора,
до нейното безсилно рабо ще застана.
Ти вече си рекъл, може би?...Усетих
с глама дървото невнимателно на Юда.
И десет пъти падах и се давих в Лета.
И десет пъти сам на себе си се чудя.
Не мога да съм
гениалният"печален странник" -
не иска свети Петър горе да ме пусне.
И се завръщам пак при "старата на прага",
повикан като в сън от шестото й чувство.
И нека да приседна, а?
До утре заран,
когато ще настроим старата цигулка,
когато стих и музика ще ви накарат
да ми повярвате, че Лета се преплувал.
Роденият от вас ще се роди отново,
наследникът на любовта ви се завръща -
със скръбен стих, роден от майчиното слово.
И с музика,
родена в бащината къща.
Звезда вечерница
...Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка...
Пенчо Славейков
След него, който ще си иде в есента
с една мелодия на Григ и с песни недопети,
видях сред дъбовите клони през нощта:
една звезда вечерница да свети.
Поетът беше я оставил дар за нас -
завъшени страдалци и начеващи поети,
една звезда - сълзица,слязла от Парнас:
една звезда вечерница ни свети.
Замислен като Бог, днес гледа към върха,
как ние длан протягаме за хляб и за монети.
В "световните несгоди", в морето на греха:
една звезда вечерница ни свети.
Когато идем там," в есеннага мъгла",
по нея да познаят чий са стиховете -
на лявата ни гръд, на белите чела:
една звезда вечерница ни свети.
Дръвче и стих
...и че животът, пят и недопят,
за нас ще има смисъл дотогава,
докато трае утринния хлад...
Андрей Андреев
Внезапно този Божи хлад премина.
Мечта за земна слава ли?...И тя...
Вървяхме след поетите загинали.
Да търсим "слънцето на пролетта"...
Над Раковица - олисял баира.
Едно дръвче да боднем в тази пръст? -
То ражда плад, то всъщност не умира.
Дръвче за люлка, сянка или кръст.
Да брули вятър, слънце да изсочи.
Напук на този прагматичен свят.
Дръвчето горе има смисъла да сочи.
Наместо стих, от нас недоизпят.
По дяволите всяка шумна слава!
Дръвчето тихичко да върже плод...
Какво след утринния хлад остава? -
Дръвче и стих...И смисъл...И живот.
За автора:
Георги Драмбозов е роден през 1945 г.в гр Свищов. Завършва ВТУ"Ангел Кънчев" в гр. Русе със специалност машинен инжинер, специализира педагогика на професионалното образование в Петербург. Работил е като инжинер конструктор, директор на професионална гимназия по строителство и заместник кмет в родния си град. През 1990 г. е председател на първото българско читалище в Свещов, откъдето е избарн в ръководството на Съюза на народните читалища.
Живее и работи в сторицата. Член е на СБП и СБЖ, автор на 13 книги с поезия, сценарист на два художествено-документални филма и няколко театрални постанивки. Негоди стихове са превеждани на руски,украински, унгарски и македонски. Носител е на множество литературни награди, включително и на приза "Златно дунавско перо" - 2005г.
понеделник, 23 ноември 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)