Кълнящи семена (Вълчо Камбуров)

Визита
Навлязох в чуждо пространство,
Не светотатствено, но все пак без покана.
Към мен не скочиха свирепи псета.
Не виеха аларми във закана.
По входните врати ток не течеше
и яден глас не ме посрещна с укор.
Вече се чудех на своята постъпка.
Тя се чудех на своята постъпка.
Тя не бе грозна, даже дръзка беше.
Последната врата c позлатена дръжка!)
бе спалнята. Отворих я с внимателно
движение, влезнах с тиха стъпка,
вътре домакина-моята съвест -
дълбоко и спокойно спеше...

17.08.2004



Дали?
Една неизказана мъка, повита
като бебе в пелените на дните,
сви гнездото си в моята гръд -
съпровожда ме в тежкия път.

Път на горест, тегло, неудачи,
по който тъй трудно се крачи,
който взима съня от очите
и не иска да знае, не пита.

Разума. Той безцелно се скита,
по мрачни пътеки залита,
към далечните тъмни простори,
без да вижда ясни кръгозори.

Изранение, краката болят и треперят.
Дали, кога, къде почивка ще намерят?

2002



Живея..

Животът ми е низ от разочарования.
една, бих казал, калпава съдба.
Безсилен съм, обзет от отчаяние,
от подлост и измяна, от борба.

И залеза красив дори напомня
за безутешния ми, пропилян живот,
за красота, непристойно вероломна,
за неумолимия погубващ всичко ход.

За тебе скъпа, и за обичта ми -
сънуван и в душата скътан блян,
умъртвен от тъга и житейски измами
до сетния ми залез изживян.

Когато слънцето бавно се скрива,
други, далечни земи да огрява,
какво остава след този заник?

А от вълна, която се отлива
в свитата ръка, какво остава?
от вик замиращ с далечен отклик?

19.07.2004

Идеали

Тъй дълго се лута човекът,
търсейки истинския идеал.
Тича, бърза, ходи полека
сподирян от радост или печал,

открива хубави неща - "за душата",
или търпи провал след провал.
Животът го радва, мачка и подмята
какво ли милият не е претърпял?

За да достигне разочаровнието!
Жестоко ерозиран, куц, сакат и сляп,
идеала изтезава съзнанието,
какво начало свършва в този гробен трап!

Бившият идел естествено престава
да бъде смисъла на нашия живот,
да ни измъчва, да ни утешава,
погребан, закопан в своя кивот.

На път без цел? Такъв път няма.
Погубена, душата в руини жалки
се бори със житейската измема,
и ето че покълват нежни, малки

стръкчета надежда в нашата самота.
И се явяват нови, по-красиви идели
, родени от чудата на обичта,
от нейните Божествени скрижали...

10.11.2004

Реката на забравата ( Георги Драмбозов)

Мечта
Сега ще ме издават, но кой ще спосорира?
Хартията е просто неразрешим проблем
и книгопродавачи почти не се намират,
в България поезия отдавна не четем.

Ще хвърля тази своя Муза поетична,
започнах да старея, за проза съм узрял,
сюжети ми предлага туй време динамично -
кой колко е откраднал, кой колко е изпрал...

Но как пари авансово ще ми даде Съюза,
парите стари свършиха, а той е още нов?
Ще трябва да се върна при евтината Муза -
не съм ни Раймънд Чандлър, ни Богомил Райнов!

И стихове да пиша е едничката надежда,
с която всеки пишещ навярно е роден -
за тази стихосбирка, която произвеждам,
едно шише с ракия да купя някой ден!



Бедност и талант

Да бъдеш беден! - Господ повелява -
талантът се роди с бедността,
не го венчаят преживе с пари и слава,
а после го венчават с вечността.

Но само бедност, белег на таланта,
венчае уморената ми плът,
с насежда, че духът ще стане пламък
и песните ми все ще се четат...

а как е сладка тази скрита гордост,
за мен да каже някой пишещ брат -
той писа талантливо като Лорда,
макар че беше като лорд богат!


Мистерия на българските гласове

Кой на гласовете дава сила,
кой ни кара - пеем ли, да плачем?
И звездите бихме покорили
само с "бела, бела съм юначе"!

С песен по небесните пространства
тръгнаха дори и "два овчаря" -
от Кубрата тръгнаха да странстват
чак до Желя - личе да намерят...

Исках песента им да послушам
и да зърна тези "два овчаря" -
първи пее, втори плаче, душо...
Трети пише, че били мистерия!

На моите зложелатели

Зли демони със образа на хора,
закичени с човешки имена,
повярвайте, бях смазан от умора,
да опрощамав вашата вина.

Погаврихте се с бедната ми музи,
замеряхте със камък моя стих...
превърнах се в мъдрец от Сиракуза
и толкоз много злоба ви простих.

Простих аз даже хъклената завист,
която ви измъчва всеки ден -
добрият Бог със завист ви наказва,
а с опрощение наказа мен.

Живях за обич, не за отмъщение
и ще ви дам накрая прост урок -
недейте вярва в прошката на гения,
прощавам аз, но не прощава Бог!

Из "Музите са уморени", 1995 г.

Моят Пегас проговори

Не ми посочвай ти за пример
нрава на влечугите.
или че трябва да постъпвам като тях.
Аз конче съм все пак!...Крачето ми е счупено,
ала не коленичих и не пропълзях.

Аз просто казах, че
веднъж превия ли гръбнака си,
ще стане навик да се влача между вас.
Да славословя глупостта ви, да се кланям
за шепа зърно - дажби за един Пегас.

Ще цвиля, ще куцукам,уж в галоп,
покрай кобилките,
ще вея грива оредяла пак по здрач.
А, ти, стопанино - поет, не се умилквай -
дори и хром, аз търся по-добър ездач!

И да прескочим с него
всички тия сиви делници,
и да ме храни не с овес, а със талант.
И да съзра враг във вятърните мелници,
но в мен да не съзира само Росинант.

Защото зная пътя аз
и аз ще му посоча -
къде през Лета да прецапа някой ден.
Да спрем до изворчето горе, до поточето,
да пийне той, да напои и мен.

Да види всички голи нимфи.
Те да му се радват,
че куц Пегас постигна своите мечти...
Все пак съм твоят истински Пегас и трябва
да станеш моят истински ездач и ти!


В подножието на Парнас
..Замислен и бавен, слизам по хълмна живота, който е вече зад мен.....
Петър Караангов...

Не слизай от хълма!
Над този хълм със своя сърп луната.
Пожъна в мрака милиард звезди.
Животът на звездите - безвъзвратно кратък.
Те в подстъпите към върха угасват. Сега или преди.

Спаси ги от забравата!
Тя заличава без остатък.
Дар Божи, рима, ритъм, суета.
Нали и с куки, и с ченгелчета от Свети братя.
Големите Поети на България надмогнаха смъртта?

Те скачаха в реката Лета...
Ти отсреща чакай! -
Белязан от Паисий - преди нас.
Да водиш всички Седмочисленици в мрака.
Да бдиш с перо на пропуска последен.
В подножието на Парнас.


Недопустимо стихотворение

...Главата ми ще падне на гърдите ти-
отсечена от меча на въздишките...
Любомир Левчев

И аз не бях готов да те забравя!-
Жена със името "Любима".
Това бе връзка най-недопустима.
Оставих те... Но ти не ме останяш.

едно ключе от пощенска кутия.
отклюбен е опасен спомен.
И номер ням на връзка телефонна.
И как жадувам пак да се напия!...

Ще мина сам под свода на дъгата.
Неутолима моя жажда!
От "следлюбов" ли мъката се ражда?
Не съм щастлив. аз син съм на тъгата.

Така се умопих да те жадувам.
Не зная кой е по-виновен.
излишто календарче с телефони.
И оня гълъб, който ме ревнува.

Въздишка. Стон. Реката на забравата...
усещам как надвисва меча.
притискаш ти гравата ми отсечена.
оставяш ме...Но аз не те оставям.

Блян за богомилите по пътя към себе си (Невяна Константинова)

...или още нещо за цифрите
и за словото в някои думи...

Жимейте незнайни.
Дух свят ли ви окриля?
О вие, всеотдайни
души на богомили!

Божествени скрижали
на своя род дарили,
а той...не ви пожали,
пресвети богомили.

В тъмата накъде ли
се лутате без сили,
а нямате предели -
души на богомили...

все благото за други,
за други отредили,
не дирите заслуги -
души на богомили.

Искрица да припалне -
къде ли сте се скрили?
О души страдални -
души на богомили!

Щом се свят засрива -
тукедва ли сте се родили...
О, души все живи -
души на богомили!...

С нас сте вие пак сияещи
в Рила - новокрили,
о, души ухаещи -
души на богомили.

Мисиите нови
отново преоткрили,
о, души христови -
души на богомили.

Кротки и смирени
сред мрачините гнили,
в дух непримирени -
души на богомили...

С обич заискряла
от Бога святост пили,
о, души-кристали -
родни богомили!

Сред тиня, злъч, омраза
"бедни, неунили -
излъчвате все радост...
О, вие богомили!

В метежно смразно време,
в бури замълнили,
съдбовното ви бреме
е Дух на богомили.

Молитвен порив и медитативен блян ме повеждат към столетията, когато много, много отдавна, през десетия век след Христа, по родната ни земя се е породило и разпространявало едно демократично и духовно извисено учение, просъществувало цели пет века в Бългория и дало тласък на по-сетнешните реформаторски духовни движения в севта. За всички тези движения се пише и гонвори, българсктите богомили - охулени и охулвани, отречени и отричани тънат в забвение.
а те са знаели тайните на Духа, упорито и стоически са изтърпявали предизвикателствата на варварската епоха и са опазвали смирено чистотата, верността и алтруистичната си всеотдайност. Та нали знанието за тези тайни е идело от въртешния им взор, от още по-древни извори - Питагор, Орфей, Индия, Египет...
Богомилите са знаели, че цифрите, които ние сега наричаме арабски, са тайния код на суховното развитие на човека, че всеки от нас, реши ли да потъне в своя Аз, затвори ли очи в смирено мълчание, сам вижда степента на своята духовно извисеност или вглъбеност, което е едно и също, че от връзката си с Бога нсеки сам узнава резултата на своя живот, но своите дирения и усилия в досегашния си земен път...

В бездната на хаос, мрачина
мисълта просветлява деня -
че ръката на Бога е тайна,
резултатите само са явни.
Знак усетиш ли, незнайното
пред тебе се отбулва бавно.

Богомилите са знаели, че сърцето на човека е извечния и неизменен храм на Бога, на Абсолютния Дух. Сърцето човешка е незримата вечна изворна"чаша на светия Граал", а душата човешка е градината, където се гради, или нивата, където се постига нивото на единение със Създателя. Колко ясно и точно го е казаб Ботев:

"Ти , що си в мене, Боже -
мен в сърцето и душата...

А нявга богомилите молели:

Всели се в мене , Господи, за да ти служа!

И в душата ми днес извират думите:
Във всичко
е волята
на Бога...
Да моля
само мога.
О, Господи!
Тебе те моля -
да мога
да сторя всичко,
за да бъде
твоята воля.


Из "Будността на Сърцето", Хрикер, 2007, с 7-9

Дом за гълъби. Бялата чапла ( Георги Драмбозов)

...Бъди добър!-
Като усмивка на дете,
като събуждането на цветята,
като изгряващата мирна синева...

Бъди добър до гроб и по-нататък!
Признание ли, казваш?
След това...

Бялата скала

Под бялата скала орлицата остана
да търси своя повелител непокорен.
След гордия орел трепти крилата сянка
и всичко туй слез век ще се повтори...

Под бялата скала за тебе кой ще чака?-
Неискрен стих и обич изоставена...
Забравени очи ще те разпитват в мрака -
любов ли търсеше душата или слава?...

Една сълза недоизплакана у тебе
ще се търкулне в пътя си далечен -
на любовта от извора вълшебен
до този стих, изстрадан и човечен.

Зад челото ти ще се сплитат нови възли
и върхове недостижими ще те мамят,
и оня връх на Богевата възраст
над тебе пак ще пада с тъмна сянка...

Но ти за нищо на свете не се предавай!
Настъпи час крилата да изпиташ.
Отсам или отвъд скалата на забравата?
или се блъскаш или я прелиташ!


Птица в пещерата

Човекът започна да броди замислен
от сутрен до вечер самичък в гората.
Нарамва топора и тръгва по изгрев,
а се връща се с празни ръце в пещерата.

Изпърха ли птица там горе с крилете,
той спира и жадно подире й гледа.
Захвърли топора, размаха ръцете
и сякаш че птицата пърха у него...

Кагато се върне при другите хора,
дочува в гърлата стаено ръмжене
и няма за него местенци край огъня,
и късче месо му подхнърлят с презрение.

През зимата, секнат ли песните птичи
и студ се промъкне през вълчата кожа,
докато след плячката другите тичат
,той сам в пещерата дълбае с ножа.

Те вечер поглеждат към него навъсено -
той камъка милва, говори му тихо...
Веднъж зад гърба му дойдоха на пръсти,
с топора на слерия гняв го убиха.


Стопи се гневът и видяха тогава,
щом спряха да пърхат у нето крилете,
че птица на камъка бял е оставил
и тя в пещерата на мрака им свети.


Щурци в тревата

Когато пишат онези музика,
с която нощем зоват и страдат,
в небето тънка следа се спуска -
сълза небесна в гнездото пада.

Гълъб изпърха там, сова кресне,
окото божие се затвори
и звънва в мрака незрим оркестър,
гнездо заспива, просветва корен...

Щурци в тревата! - това е вечност,
а всичко останало е забрава.
Не знам какъв е краят предречен
и как оракулът си го представя.

Звездица мъртва в небе заспало
и взрив и пламък над гроб отворен?...
Зная със сигурност само началото -
щурци в тревата, гнездо и корен.


Лов на сърни

Свенливо става утрото,
когато планината хвърля
среднощната си дреха натежала.
Под зачервения клепач на слънцето
покълват
цветята на заспалите желания...
Но ето, че отеква
първият безумен изтрел
и падат шапките на боровете островърхи.
от ръкава на мрака див гълъб излита
и под изгрева кървав уплашено пърха...
А сърната лежи
и от двете огромни зеници
иде кроткия упрек за подла измяна.
Къде е оня скок с писледна силица,
след който стъпки на човек и вълк да няма?
В свенливото разсъмване,
под знака на сълзата,
под сведеното и безмислено димящо дуло
движенията грациозни се разтапят
и планината пак намята тъмно було...

Запомни ли, сърце, ония слепи изстрели
в гнездото си, привидно защитено?
В нощта на безразличието гълъби излитат
и никат изгрева на болката у тебе.

Островът на любовта

Навярно помниш дунавския остров,
към който някога въртях веслата?
Сега съм тук и пясъкът е още
от двадесет и четири карата.

Извивката на тънкото ти тяло
ревниво този пясък е запазил.
В огромното сребристо огледало
проблясват пак потънали елмази...

Зелена моя, плаха и учудена,
на този остров исках да останем-
вълна да плиска,птици да се будят
и като тях да пърха любовта ни.

Сега съм тук, нарамил автомата,
и островът след миг ще се превърне
в един безумен остров на войната,
от който ме очакваш да се върна.

Из "Дом за гълъби"1989г.


Есен

...Безутешна Богиньо на моето Аз...
Христо Черняев

Всяка есен, Богиньо, се връщам във къщи.
"Адски унила. Безбожно тъжна!"-
Утешавам те с чаша уиски.
Ученик. и студент.
абитуриент. абсолвент.
аз се връщам от Сан франциско.

всяка есен, Богиньо, аз се връщам във рая.
Аз, твоят блуден син, се покаях.
и заставам в музея пред Него.
Бивш артист. И атлет.
Даскал бивш. И поет.
Аз се връщам от Сан Диего.

всяка есен, Богиньо, се връщам при тебе.
Детство и младост в теб съм погребал.
В"света троица" паля две свещи.
еретик. Богослов.
Декадент.Философ.
Аз се връщам от Будапеща.

Всека ден , Богиньо, се връщам унила.
твоите златни коси да помилвам.
Да нашепнеш последната песен.
Песимист. И зевзек.
Алтруист. И човек...
Падащ лист от свищавската есен.


Читалищният театър
На Димитър Шишманов


Театър читалищен - минало свято,
читалищно детство, читалищен свод.
удавена чапла в крайдунавско блато -
"завод за живота" строи моя род.

Сто кръчми - пред сцена, сто кръчми - зад
сцена...
Къде сте, чеда на Шишманов сред нас?
Поникаха в нощния бар Мелпомена-
там всеки "спектакъл"се плаща на час...

Но ето, възкръсна той чичко Театър
и в царската ложа Европа седи.
Салонът кипи, полилеят се клати -
аплауз, аплауз, както преди.

Такава искрица, от мрака спасена,
по целия свят нито зърнах, ни чух.
Сто кръчми-пред сцена, сто кръчми - зад
сцена...
На сцената горда - свищовския дух!


Сърцето на Алеко

На Първолета прокопова

От раждане до днес вървим, сестрице,
две крачки още, изстрел, после стон -
до къщата с онази стъкленица,
където с тебе бяхме на поклон.

Две крачки само трябва да направим,
да скочим през двучетровия зид -
да идем до Чикаго и до Прага,
и до Париж, алеко да е гид.

Но как да тръгнем утре без сърцето
му,
не можем ли да си го пренесем -
от камъните древни на Калето
до бялата звезда над Витлеем?

Как стъпките на всичките убийци
със стих от този свят да заличим?...
след толкоз много смях и стари
вицове
пред туй сърце поне да помълчим.

И да признаем тихичко, сестрице:
аз бях бохема, ти-аристократ,
но нямаме сърца за стъклениците,
а за лозниците на своя град.

Из "Бялата чапла" 2005 г.

Звездни сълзи (Руми Лякова)

Изплакват свойта мъка небесата,
ронят едри и бисерни сълзи;
натъжена, ски се и луната,
облаци покриват светлите звезди...
Чукат капките дъждовни по стъклата
с еднообразен ритъм натрапчив,
поръсват и къпят тишината.
Дочувам потаен, тих шепот сговорчив
на двете птичета скрити във липата.
Прегърнати, топлят се със своите телца;
крепи ги , дава им любовта крилата
и обичта запазили в своите сърца!
От Бога дар е,
да можеш да обичаш!
11.08.2006

На Тебе
Давай двойно повече
отколкото получаваш

Благодаря ти за нощта, благодаря за деня,
благодаря за всичко, което ми даваш!
Във ответ за моята обич не се свеня
да призная - в сърцето ми завинаги оставаш!
Като звездица, която ме топли и свети,
като светулка във живота, която ме води.
Да слудвам душата ти с душата моя и двете
да стигат непознати и светли небосводи!
вземи ме в шепа като планинско камъче,
като отронено зрънце от здрава скала
и нека да бъда вечното огънче,
да те любя само както аз бих могла!
вземи ме за днес
и за утре -
за всички времена!
10.09.2006

Наранена е душата
от изневярата, лъжата.
Няма лек за такава рана,
а отровата остана!
Да целуваш, да прегръщаш,
във прегръдка да заспиваш!
Друга с любов да"рисуваш",
и сълзи с обич да се вричаш!
Как спокойна да живея
със стрела във сърцето?
Искаш весела да пея
и с усмивка на лицето!
Дай ми сили, Боже,
на глас да не плача
и сърцето ми да може
още да тупти
във здрача!
С мъка виждам радост
в нейното окок,
зная, че си"ваял" нейното тело?!
Пак,пак живея
в мъка и тревога
и така, така до кога ще мога?
Не се измолва обич,
не се измолва вярност -
те се подаряват!


Човек може да остане с девствено сърце,
докато срещне този, който да обикне,
да се роди отново в двете му ръце
и всяка душа в другата да проникне.
На новороденото обичта каква е?
-Искрена, безкрайна, вярна и спонтанна,
във себе си нов свят гради и вое
от люлката със вярност и любов безкрайна!
Обичайте като децата,
но само истинските люде!
Отново се родих аз във своята прегръдка,
света видях през твоите очи,
от радостта отпих сладка глътка,
сърцето ми запя, в душата вече не горчи!
Това е всичко,
което е живот!

Роби Робъртсън в ритъмa на барабана (Индианска музика)

Robbie Robertson and The Red Road Ensemble Music For The Native Americans Mahk Jchi (Heartbeat Drum Song) Translation: by Shirley Daniels A hundred years have passed Yet I hear the distant beat ...

Песни за Човека (Никола Статков)

Никола Сатков

На майка ми
Отворих пътната врата
на майчината къща,
в която много веч лета
тъй рядко се завръщам.

Почувствах се самотен гост.
До стълбата стояха, като че на пост,
обувките на мама.

А в двора, тъжан и голям,
сред вещите ненужни,
от мама ми, посяти там,
разцъфнали са ружи.

Безкрайно тъжно е когато,
домът, във който си живял,
от детството до твойто лято
сега е вече запустял.

А спомени проблясват само
от хубавите детски дни,
от грижите безспир на мама
и знам, че тя ще ми прости!

Писмо до покойните ми близки

Питате ме как съм, как я карам
и какво е станало след вас?
Селото и хората догарят,
остарявам видимо и аз.

свиха си се селяните вече,
правят нещо щж като преди.
Младите заминаха далече
и забравят своите деди.

Те не знаят сборове-седенки,
мириса на майката-земя
и човещината като сянка,
някак много бързо намаля.

от забвение пресъхнаха чешмите,
във земята бурен ги покри.
Пусто е дори и сред лозите
тъжно е в самотните гори.

Тежко лъкатуши и реката
и умира бавно сас сама.
Люта рана ми кърви в душата
зарад запустялата земя.

Тихо е, не вика и козарят,
няма преминаващи коли.
Някои за хляба разговарят,
мен и за децата ме боли.

Имало е много да изпатят
хора и поля, и небеса.
А писмото няма да изпратя.
Нявга сам ще ни го донеса!

Човекът

Какво е човекът?
Навярно поет е, строител на новия век.
Работник, творец, ръководител,
учащ, пенионер и учител.
Той винаги крачи напред!
Той търси простора
и по собствена воля,
гради си живота по-лек.
А пътят е труден,
дори безрасъден,
но той си остава човек!
Човека не можеш държа го в окови,
завързан, затворен и унижен,
той скоро ще литне в небето на воля,
той буревестника на новия ден!
Човекът е сила чутовна, велика,
живееща в теб и в мен,
обхваща безкрая,
лети и към рая
на идния приказен ден!
Човекът е птица летяща високо
и махаща гордо с крила,
отпровяща призив към всички посоки
за нови, велики, красиви дела!
Какво да говорим още за него,
човекът на нашата планета Земя,
той вечно ще крачи напред и далека
към обновлението на света
и винаги ще се възхищава на любовта!